Тогава Карантир станал по-благосклонен към човеците, обсипал Халет с почести и предложил да я обезщети за гибелта на нейните близки. Виждал вече, макар и късно, че Едаините са доблестни воини, затуй й рекъл:
— Ако решите да се преселите по-далече на север, ще получите там земи навеки, а от името на Елдарите ви обещавам дружба и закрила.
Ала както повечето Халадини, Халет била горделива и не желаела да се подчинява на чужда воля. Благодарила от сърце на Карантир, после отвърнала:
— Вече твърдо съм решила, владетелю, да напусна сянката на планините и да поема на запад, накъдето заминаха и други от нашето племе.
И тъй Халадините събрали всички от своя народ, които били успели да се спасят с бягство из горските дебри, изровили от пепелищата каквото могли, а подир туй избрали Халет за своя владетелка; и тя ги отвела в Естолад, където живели известно време. От тогава насетне си останали отделно племе и както елфи, тъй и хора ги наричали „народът на Халет“. А Халет била тяхна владетелка до сетния си ден, но не се омъжила и подир нейната смърт властта преминала у Халдан, син на брат й Халдар. Скоро обаче Халет отново решила да се преселят на запад; и макар повечето хора да били против, тя пак ги повела; без да дирят помощ и съвет от Елдарите, минали отвъд Келон и Арос, а след това продължили през опасните земи между Планините на Ужаса и Пояса на Мелиан. По онова време тия места не били чак толкоз злокобни, колкото станали насетне, но и не били за простосмъртни люде без чужда помощ, тъй че Халет успяла да преведе своите хора само с цената на тежки жертви, като непрестанно ги подтиквала напред с желязната си воля. Най-сетне минали през Бритиах и мнозина горчиво се разкаяли за безумното пътешествие; ала вече нямало връщане назад. Сред новите земи се опитали да заживеят по старому, доколкото било възможно; заселили се на отделни общини из горите в равнината Талат Дирнен отвъд Теиглин, а някои навлезли далече навътре в пределите на Нарготронд. Но мнозина били обикнали Халет, та желаели да я следват навсякъде и да живеят под нейна власт; тях отвела в гората Бретил между Теиглин и Сирион. И в идните тежки години голяма част от разпръснатия й народ се завърнал нататък.
А крал Тингол смятал Бретилския лес за част от своите владения, макар че бил извън Пояса на Мелиан; искал той да прогони пришълците, но неговият приятел Фелагунд, като чул през какви беди е минал народът на Халет, помолил за благосклонност: да живеят свободно в Бретил, при условие, че ще пазят бродовете по Теиглин от всички врагове на Елдарите и не ще позволят на орки да влизат в гората.
Щом чула туй, Халет отвърнала:
— Где е баща ми Халдад, где е и брат ми Халдар? Ако кралят на Дориат се бои от дружба между Халет и ония, що изядоха нейните близки, значи неведоми са за людете мислите на Елдарите.
И останала да живее в Бретил до сетния си ден; а нейните хора я погребали върху едно от горските възвишения и натрупали отгоре висока зелена могила, наречена Тур Харета или Хауд-ен-Арвен на синдарински език, що значи Могила на владетелката.
И тъй заживели Едаини по земите на Елдарите — едни тук, други там, трети бродели из горите, четвърти се заселили на малко общини; повечето от тях скоро научили езика на Сивите елфи, както за да имат обща реч, тъй и понеже мнозина желаели да изучат елфическите премъдрости. Но след време кралете на елфите видели, че не е добре елфи и люде да живеят безредно един до друг, и че хората трябва да имат свои собствени владетели; затуй отредили области, където хората да живеят както сметнат за добре и избрали вождове, които да получат даром тия земи. Във военно време людете били съюзници на Елдарите, но имали отделни пълководци. И все пак мнозина Едаини се радвали на дружбата с елфите и живеели сред тях дълги години; а младежите често влизали на служба в кралските армии.
Хадор Лориндол, син на Хатол, внук на Магор и правнук на Малах Арадан, още на младини отишъл да служи в свитата на Финголфин и си спечелил обичта на краля. Затуй Финголфин му поверил властта над Дорломин и той събрал там мнозина от своя народ, та станал най-могъщият вожд сред Едаините. В дома му се говорел само елфически език; ала древната реч не била забравена и от нея произлязъл общият човешки език на Нуменор. А в Дортонион властта над народа на Беор из областта Ладрос била поверена на Боромир, син на Борон, който пък бил внук на Беор Стари.