Но когато започнало да възмъжава шестото човешко поколение подир Беор и Марах, сиреч четиристотин петдесет и пет години след пристигането на Финголфин, ненадейно връхлетяло онова зло, от което се боял — и било по-внезапно и по-страшно от най-черните му страхове. Защото Моргот отдавна и потайно събирал сили, а сърцето му преливало от злоба и черна ненавист към Нолдорите; и желаел не само да изтреби враговете си, но и да оскверни и съсипе земите, разхубавени от техния труд. И казват, че тази ненавист го лишила от разум, понеже ако бил изтърпял още малко, за да довърши плановете си, всички Нолдори щели да загинат. Но пък и твърде пренебрежително оценявал доблестта на елфите, а на хората изобщо не обръщал внимание.
Настанала зима и дошла нощ мрачна, безлунна; и просторната равнина Ард-гален се разстилала в здрача под хладните звездни лъчи от укрепените хълмове на Нолдорите до подножието на Тангородрим. Догаряли огньовете, а стражата край тях била малобройна; малцина бдели из равнината в биваците на конните бойци от Хитлум. Тогава Моргот изведнъж тласнал навън огромни реки от пламък, що се понесли по склоновете на Тангородрим по-вихрено дори от Балрозите и обгърнали цялата равнина; а Железните планини избълвали пъстроцветни отровни огньове и зловонният им пушек се разстлал като смъртоносна мъгла над земята. Тъй загинали степите на Ард-гален и пламъци погълнали тревите им; останала само обгорена, гола и безплодна пустош, покрита със задушлив прахоляк. От тогава нарекли тая равнина с името Анфауглит, което означава Задавящия прах. Купища обгорели кости намерили там незнаен гроб, защото мнозина Нолдори не успели да избягат към хълмовете, та били настигнали от пламъка и загинали в пожарището. Възвишенията на Дортонион и Еред Ветрин удържали огнените потоци, но горите по склоновете откъм Ангбанд пламнали и пушекът всял смут сред защитниците. Тъй започнало четвъртото велико сражение — Дагор Браголах или Битката на Внезапния пламък.
Заедно с първата огнена вълна връхлетял с цялата си мощ Глаурунг златния, прародител на всички дракони; подир него идвали Балрозите, а след тях черните армии на орките в такива несметни пълчища, каквито Нолдорите дотогаз не могли и да си представят. Вражеските армии нападнали нолдорската крепост, разкъсали обсадата и жестоко изклали всички срещнати Нолдори и техните съюзници — Сиви елфи и хора. Объркани, разпръснати, и неспособни да обединят своите сили, мнозина от най-могъщите врагове на Моргот били унищожени в първите дни на онази война. От тогава сраженията из Белерианд никога не са затихвали докрай, но се смята, че Битката на Внезапния пламък приключила с идването на пролетта, когато атаките на Моргот почнали да отслабват.
Тъй завършила Обсадата на Ангбанд; а враговете на Моргот били разпилени и откъснати един от друг. Повечето Сиви елфи избягали на юг и се отказали от войната из северните земи; мнозина били приети в Дориат и кралството на Тингол укрепнало по онова време, защото мощта на кралица Мелиан закриляла границите му и злото все още не можело да проникне в ония закътани земи. Други се приютили в Нарготронд и крайморските крепости; трети пък избягали надалеч и се укрили в Осирианд или преминали отвъд планините да се скитат без подслон из пущинака. И слухът за войната и разкъсването на обсадата стигнал чак до човешките племена в източните области на Средната земя.
Синовете на Финарфин поели най-тежкия удар, в който загинали Ангрод и Аегнор; край тях паднал Бреголас от рода на Беор заедно с мнозина свои бойци. Но Барахир, братът на Бреголас, участвал в сраженията на запад, близо до Сирионския проход. Там крал Финрод Фелагунд, бързайки да се притече на помощ от юг, бил откъснат от своята армия и обкръжен сред мочурището Серех; и щял да загине или да попадне в плен, но Барахир с най-храбрите си бойци дошъл да го спаси и издигнал наоколо стена от копия; а после с цената на тежки загуби си пробили път навън от сражението. Тъй се избавил Фелагунд и се завърнал в подземната крепост Нарготронд; ала преди туй дал клетва за вечна дружба и помощ в тежък час на Барахир и целия му род, а като знак за вярност му подарил своя пръстен. Барахир вече бил пълноправен владетел на Беоровия род и се завърнал в Дортонион; повечето му хора обаче избягали от домовете си и подирили убежище сред планините на Хитлум.
Тъй жесток бил напорът на Моргот, че Финголфин и Фингон не успели да помогнат на Финголфиновите синове; а армиите от Хитлум били отблъснати и отстъпили с тежки загуби към крепостите по Еред Ветрин, които едва устоявали срещу орките. На шейсет и шестата си година паднал пред стените на Ейтел Сирион храбрият Хадор Златокоси, отбранявайки последните отстъпващи отряди на своя господар Финголфин, а до него рухнал най-младият му син Гундор, пронизан от вражески стрели; и елфите скръбно оплакали гибелта им. Тогава Галдор Високи наследил властта на баща си. Крепки и непристъпни били канарите на Сенчестите планини, та удържали огнената стихия, а с доблестта на елфите и северните хора все още не можели да се мерят ни орки, ни Балрози и затуй Хитлум останал неовладян, като вечна заплаха за фланговете на Моргот; ала вражеските пълчища откъснали Финголфин от другите народи.