Зле тръгнала войната за синовете на Феанор и почти всички източни области били превзети; макар и с големи загуби, армията на Моргот завладяла Аглонския проход; а разгромените Келегорм и Куруфин избягали на югозапад покрай Дориат и като стигнали най-сетне до Нарготронд, подирили убежище при Финрод Фелагунд. Тъй техните бойци укрепили силата на Нарготронд; ала по-добре би било, както станало ясно след време, да бяха останали при своя народ по източните земи. Чудеса от храброст показал Маедрос и орките бягали още щом го зърнели; защото подир мъченията върху Тангородрим той сякаш се бил завърнал от смъртта и духът му бушувал като изпепеляващ пламък. Тъй устояла могъщата крепост върху хълма Химринг и мнозина от оцелелите храбреци в Дортонион и източните покрайнини се стекли натам при Маедрос; и за известно време той успял отново да удържи Аглонския проход и да отреже пътя на орките към Белерианд. Но в Лотлан вражеските армии разбили конницата на Феаноровия народ, защото Глаурунг отишъл натам, минал през Маглоровия пролом и опустошил всички земи между двата ръкава на Гелион. А орките превзели крепостта върху западния склон на връх Рерир, разграбили цял Таргелион и осквернили водите на езерото Хелеворн. Оттам с огън и меч минали през Гелион и нахлули далече в Източен Белерианд. Маглор се оттеглил при Маедрос върху Химринг; но Карантир избягал и заедно с остатъците от своя народ се присъединил към разпръснатите племена на ловците Амрод и Амрас, та заедно отишли далече на юг отвъд Рамдал. Върху Амон Ереб разположили стража и няколко военни отряда, а Зелените елфи им помагали; и орките не посмели да навлязат нито в Осирианд, нито в Таур-им-Дуинат и южната пустош.
Стигнала до Хитлум мълва, че Дортонион е превзет и синовете на Финарфин са загинали, а синовете на Феанор — изтласкани от земите си. Тогава Финголфин предусетил (или поне тъй му се сторило) пълния разгром на Нолдорите и неминуемата гибел на всички техни родове; и обзет от гняв и отчаяние яхнал своя буен жребец Рохалор и препуснал самичък, преди да го удържат. Като мощен вятър преминал през Дор-ну-Фауглит и всички, които го виждали как препуска, бягали в безсловесен ужас, мислейки, че сам Ороме е тръгнал на бой; тъй безумна ярост го била обзела, че взорът му пламтял като очите на Валарите. Тъй се добрал самичък чак до портите на Ангбанд, засвирил с рога си и стоварил меч върху бронзовите врати да призове Моргот на двубой. И Моргот излязъл.
За последен път през оная война прекрачил той прага на своята крепост и преданията разказват, че не приел двубоя охотно; защото макар и да нямало по-могъщ от него на този свят, той единствен от всички Валари знаел що е страх. Ала не можел да отхвърли предизвикателството пред лицето на своите пълководци; всички скали наоколо кънтели от мощната песен на Финголфиновия рог, а гласът му долитал звънък и ясен чак до дълбоките тъмници на Ангбанд; и Финголфин нарекъл Моргот страхливец и цар на страхливци. Бавно изпълзял тогава Моргот откъм своя подземен трон и стъпките му тътнели като гръмотевици из дълбините. Излязъл, облечен от глава до пети в черна броня и се изправил пред краля като огромна кула с желязна корона, а грамадният му черен щит без герб или емблема хвърлял сянка като буреносен облак. Но Финголфин засиял в сумрака като звезда, защото ризницата му била посребрена, а щитът му украсен със скъпоценни кристали; и когато изтеглил меча си Рингил, острието блеснало като лед.
Тогава Моргот размахал високо Чука на Подземното царство, наречен Гронд, и го стоварил надолу като мълния. Но Финголфин отскочил настрани и Гронд издълбал бездънна яма, от която бликнали пламъци и пушек. Много пъти опитал Моргот да го смаже и всеки път Финголфин отскачал настрани, пъргав като светкавица между буреносни облаци; седем рани нанесъл на Врага и седем пъти крещял Моргот от ужас и болка, а армиите в Ангбанд се захлупили по очи и отчаяните им вопли се разнесли из Северните земи.
Ала накрая кралят се уморил и Моргот стоварил щита си върху него. Три пъти рухвал Финголфин на колене и три пъти се изправял с разцепен щит и смачкан шлем. Но земята наоколо била прорязана от пукнатини и ями, та се препънал и паднал по гръб пред нозете на Моргот; и Моргот стъпил с ляв крак върху шията му, а тежестта била като на рухнала планина. Ала в един последен отчаян замах Финголфин разсякъл крака му с Рингил и потоци черна, димяща кръв бликнали из ямите, що бил издълбал Гронд.