Тъй загинал Финголфин, Върховен крал на Нолдорите, най-благороден и храбър от всички древни крале. Никога не са се хвалили орките с този двубой пред портата; и елфите не го възпяват, защото безмерна е тяхната скръб. Ала още се помнят предания за него, защото Торондор, кралят на Орлите, отнесъл вестта до Гондолин и далечния Хитлум. А Моргот грабнал тялото на елфическия крал, смачкал го и искал да го захвърли на своите вълци; но Торондор връхлетял стремглаво от своето царство сред върховете на Крисаегрим, спуснал се над Моргот и раздрал лицето му. С грохот размахвал криле Торондор, като че от небето се спускали бурните ветрове на Манве; сграбчил той мъртвото тяло в могъщите си нокти и като литнал високо над копията на орките, отнесъл със себе си краля. Положил го върху един планински връх, що гледал от север към потайната долина на Гондолин; а Тургон дошъл и издигнал над бащиния си гроб висока каменна могила. И нито един орк не дръзнал да мине край върха на Финголфин или да се приближи до гроба му чак докато настъпил съдбовният час за Гондолин и сред неговия народ се зародила измяна. От онзи ден Моргот останал завинаги хром с единия крак и с нищо не можела да се изцели болката му от раните; а върху лицето му се запечатали белези от ноктите на Торондор.
Велика печал обзела Хитлум, когато се разчуло за гибелта на Финголфин и Фингон скръбно поел бащината си власт над Нолдорите; а най-малкия си син Ерейнион (наречен отпосле Гил-галад) изпратил в крепостите край Заливите.
Като черна сянка плъзнала над Северните земи властта на Моргот; но Барахир не пожелал да избяга от Дортонион и се сражавал срещу враговете за всяка педя земя. Тогава Моргот започнал да изтребва народа му, докато останали само шепа хора; и цялата гора по северните склонове на ония земи малко по малко се изпълнила с толкова ужас и злокобни магии, че даже орките влизали в нея само по принуда; от тогава я нарекли Делдуват или Таур-ну-Фуин, що значи Гора на отровния мрак. След пожарищата из нея израсли зловещи и черни дървета с преплетени корени, които опипвали из тъмнината като хищни нокти; и който навлезел сред тях, ослепявал и дълго се лутал, додето най-сетне умирал от задух или полудявал от ужасни видения. Накрая положението на Барахир станало тъй безнадеждно, че съпругата му Емелдир Мъжествената (която била по-склонна да се сражава рамо до рамо със своя съпруг и син, отколкото да бяга) събрала оцелелите жени и деца и раздала оръжие на всички, що можели да го носят; повела ги към планините и след дълго лутане по опасни пътеки стигнали най-подир с много загуби и лишения до Бретил. Там някои от тях били приети сред Халадините, а други продължили през планините и се прехвърлили в Дор-ломин при народа на Галдор, син Халдоров; между тях били Риан, дъщеря на Белегунд и Барагундовата щерка Морвен, наричана още Еледвен, тоест Елфическо сияние. Ала повече никой не видял мъжете, с които се разделили. Защото те загинали един по един, докато накрая с Барахир останали само дванайсет бойци: синът му Берен, племенниците му Барагунд и Белегунд, синове на Бреголас и още девет верни служители на неговия род, чиито имена дълго се помнили в песните на Нолдорите: Радруин и Дайруин, Дагнир и Рагнор, Гилдор и Горлим Нещастни, Артад, Уртел и Хаталдир Млади. Подгонени и без капка надежда, те се превърнали в отчаян отряд, които вече не можел да избяга, а не искал да се предава, защото домовете им били опожарени, а съпругите и децата им поробени, мъртви или прокудени надалеч. От Хитлум не идвали вести за помощ, а Барахир и неговите бойци били преследвани като диви зверове; оттеглили се към пустинното плато над горите и бродели там сред езера и скалисти бърда, далече от съгледвачите и злокобните магии на Моргот. Постеля им били гъстите папрати, а завивка — навъсеното небе.
Почти две години след Дагор Браголах отбранявали Нолдорите западните проходи около изворите на Сирион, защото могъществото на Улмо се криело в тия води и крепостта Минас Тирит отблъсквала всички атаки на орките. Ала накрая, след гибелта на Финголфин, срещу Ородрет, който командвал войските в кулата върху Тол Сирион, излязъл самият Саурон — най-могъщ и страшен сред Морготовите слуги, наричан на синдарински език Гортаур. А Саурон вече бил станал магьосник с чудовищна мощ, властелин на сенки, призраци и върколаци, гнусен в тайните си познания, жесток в пагубната си сила, готов да опорочи каквото докосне и да смаже каквото владее; властта му била в страданието. Превзел той Минас Тирит със щурм, защото черният облак на страха паднал над всички бранители; Ородрет бил изтласкан от крепостта и избягал към Нарготронд. Тогава Саурон я превърнал в стражева кула на Моргот, твърдина на злото и вечна заплаха; а над прекрасния остров Тол Сирион паднало проклятие и го нарекли Тол-ин Гаурхот, що значи Остров на върколаците. Нито една жива твар не можела да мине през оная долина, без Саурон да я съзре от високата кула. А Моргот вече владеел западния проход и ужас изпълвал полята и горите на Белерианд. Отвъд Хитлум той преследвал враговете си безпощадно, търсел техните убежища и превземал крепостите им една по една. Орките ставали все по-нагли и бродели без страх на длъж и шир; откъм запад слезли покрай Сирион, а откъм изток покрай Келон и обградили отвсякъде Дориат; съсипвали всички земи, тъй че зверове и птици се разбягвали пред тях, а на север се ширела само безмълвна пустош. Мнозина от Нолдорите и Синдарите заловили в плен, отвели ги в Ангбанд и там ги превърнали в роби, принудени да използват всичките си знания и умения за гнусните цели на Моргот. А Моргот разпращал шпиони, що имали лъжовен облик и в словата им се таяло злобно лукавство; подмамвали те лековерните с обещания за щедри награди и чрез коварни слова се мъчели да всеят страх и завист между народите, обвинявайки техните вождове в алчност и предателство един спрямо друг. И понеже още тегнело над света проклятието от Братоубийството в Алквалонде, мнозина вярвали на тия лъжи; а когато настанали най-мрачните времена, част от тях сякаш се сбъднала, защото в сърцата и умовете на елфите от Белерианд паднала сянката на страх и отчаяние. Най-много се бояли Нолдорите от предателство на собствените си братя, заробени в Ангбанд; защото Моргот използвал някои от тях за своите злодеяния и привидно ги освобождавал да ходят където си искат, ала волята им била прикована към неговата, та често подир дълго лутане пак при него се връщали. Затуй ако някои пленници наистина успявали да избягат и да се върнат при своя народ, били посрещани с недоверие и прокуждани да се скитат като отчаяни изгнаници.