Выбрать главу

Джеръм К. Джеръм

Силвия от писмата

Стария Аб Херик, така го наричаха повечето хора. Не че беше наистина стар; думата изразяваше по-скоро топло отношение, отколкото действителната му възраст. Той живееше в старовремска къща — старовремска, искам да кажа, за Ню Йорк — от южната страна на Западна Двайсета улица. Някога, но наистина много отдавна, това беше доста моден квартал. Къщата, заедно с мисис Тревърс, му беше завещана от една негова неомъжена леля. Разбира се, обикновен апартамент би бил по-подходящ за ерген с прости навици, но местоположението на къщата беше удобно от журналистическа гледна точка, затова в продължение на петнайсет години Абнър Херик живя и работи там.

Една вечер Абнър Херик се върна на Западна Двайсета улица след тридневно отсъствие, водейки със себе си малко момиче, увито в голям шал. Носеше и дървено сандъче, овързано с въже. Щом влезе, той остави сандъчето на масата; а младата дама, след като развърза шала си, отиде до прозореца и после седна с лице към стаята.

Мисис Тревърс взе малкото сандъче от масата, остави го на пода и зачака.

— Тази млада дама — обясни Абнър Херик — е мис Ан Кавана, дъщеря на… на един мой стар приятел.

— О! — отрони мисис Тревърс и продължи да чака.

— Мис Кавана — продължи Абнър Херик — ще остане при нас за… — Но той, изглежда, не беше сигурен колко точно ще продължи посещението на мис Кавана. Затова остави изречението недовършено и потърси спасение в някои по-належащи въпроси: — Какво става със спалнята на втория етаж? Приготвена ли е? Имам предвид — проветрени ли са завивките и тям подобни?

— Мога да я приготвя — отговори мисис Тревърс. Тонът свидетелстваше за премълчано неодобрение.

— Ако не възразявате, мисис Тревърс, ние бихме искали да си легнем колкото се може по-скоро. — По силата на навика Абнър Херик употребяваше и в обикновен разговор формата „ние“ от уводните статии. — Пътувахме цял ден и сме много уморени. Утре сутринта…

— Аз бих искала нещо за вечеря — каза мис Кавана от своя стол до прозореца, без да помръдне.

— Разбира се — съгласи се нейният домакин с неубедителната преструвка, че тъкмо това е предстояло да каже. В действителност той напълно бе забравил. — Можем да вечеряме тук, докато стаята бъде приготвена. Например малко…

— Рохко сварено яйце и чаша мляко, ако обичате, мисис Тревърс — прекъсна го мис Кавана, все още от стола до прозореца.

— Ще видя какво мога да направя — рече мисис Тревърс и излезе от стаята, отнасяйки сандъчето.

Така влезе в тази история Ан Кавана, на осем години; или, както самата мис Кавана би отговорила, ако въпросът бе поставен на нея, осем години и седем месеца — защото Ан Кавана беше точна млада дама. Тя не беше красива — не още. Имаше твърде остри черти; малката й заострена брадичка беше опасно дълга. Единствената черта, която я спасяваше, бяха големите й черни очи. Но гладките вежди над тях бяха твърде готови да се намръщят. Бледният тен на лицето и безцветната коса я лишаваха от онова очарование на свежестта, на което младостта в общи линии може да разчита за своята привлекателност, каквито й да са недостатъците на нейната фигура. Не би било вярно да се каже също, че това се компенсираше от благ нрав.

— Твърдоглаво, своенравно малко дяволче, така я наричам аз — беше коментарът на Тревърс, изразен след един от многото сблъсъци помежду им, от който, както обикновено, мис Кавана бе излязла победител.

— Баща й беше такъв — обясни Абнър Херик, чувствайки се неспособен да й противоречи.

— Много жалко — отвърна мисис Тревърс, — независимо каква е причината.

Към самия чичо Аб, както малката Ан започна да го нарича, тя беше понякога отстъпчива и обичлива; но това, както мисис Тревърс се погрижи да й обясни, не беше кой знае какво от нейна страна.

— Ако имаше инстинктите на християнско дете — поясни й мисис Тревърс, — щеше да мислиш по двайсет и четири часа на ден какво можеш да направиш, за да му се отблагодариш за цялата му обич към теб; вместо да му причиняваш — както знаеш, че правиш — по дузина главоболия седмично. Ти си една неблагодарна маймунка и когато той си отиде, ще…

В подобни случаи мис Кавана, без да чака да чуе нещо повече, изтичваше на горния етаж, заключваше се в своята стая и се отдаваше на рев и разкаяние. Но внимаваше да не излезе, преди да почувства, че лошият й нрав се е върнал и че е способна при възможност да продължи борбата с мисис Тревърс, без да бъде възпрепятствана от някой сантимент. Но думите на мисис Тревърс бяха потънали по-дълбоко в Ан, отколкото дори добрата стара дама се бе надявала; и една вечер, когато Абнър Херик седеше пред бюрото си и съчиняваше унищожителна критика срещу президента заради липсата на твърдост и решителност по въпроса за митата, Ан, като обви тънките си ръце около врата му и потърка бледото си лице в десния му бакенбард, го подхвана на тази тема: