— Има нещо такова — съгласи се младата продавачка. — Говори се, че бил тук, в Ню Йорк.
Ан вдигна изненадано поглед към нея.
— Така ми казаха — поясни жизнерадостната млада дама.
— Чудя се как ли изглежда — пророни Ан.
— От дълго време пише под чуждо име — с готовност отвърна младата дама. — Всъщност е доста възрастен човек.
Това вече подразни Матю.
— Не, не е — намеси се той, без да мисли. — Напротив, доста е млад.
Дамите се обърнаха и го погледнаха.
— Познаваш ли го? — попита Ан. Беше видимо удивена и явно не му вярваше. Това го раздразни още повече.
— Ако нямаш нищо против — отвърна той. — Мога да те запозная с него.
Ан не отговори. Той си купи една бройка от книгата и двамата излязоха заедно. Тръгнаха към парка. Ан изглеждаше замислена.
— Какво прави той тук в Ню Йорк? — попита тя.
— Търси една жена на име Силвия — отвърна Матю.
Смяташе, че е дошло времето да й разкрие, че е прославен, известен човек. Тогава може би тя щеше да съжалява за нещата, които бе казала в таксито. Като се има предвид, че той беше решил отношението му към нея за в бъдеще да бъде на привързан брат, нямаше вреда да й разкаже за Силвия. Това също можеше да й е от полза.
Отминаха две преки, преди Ан да отговори. Матю, който предчувстваше един приятен разговор, нямаше желание да ускорява нещата.
— Колко близки сте с него? — поиска да знае тя. — Не мисля, че той би казал това на обикновен познат.
— Аз не съм му обикновен познат — отвърна Матю. — Познавам го от много време.
— Никога не си ми казвал — изрази известно недоволство Ан.
— Не знаех, че ще те интересува — отговори Матю. Той чакаше още въпроси, но такива не последваха.
Той я спаси да не я блъсне кола на Трийсет и четвърта улица, а после още веднъж — на Четирийсет и втора. Бяха чак в парка, когато тя рязко спря и протегна ръка.
— Предай му — каза тя, — че ако сериозно иска да намери Силвия, аз може — не казвам, че непременно ще стане, — но може и да успея да му помогна.
Той не пое ръката й, а остана неподвижен в средата на пътеката, втренчил поглед в лицето й.
— Ти! — възкликна. — Ти я познаваш?
Тя беше подготвена за неговата изненада. Беше готова също… е, не чак с лъжа, което загатва за лоши намерения. Единствената й цел беше да поговори с този джентълмен и да види що за човек е той, преди да реши как да действа по-нататък. Нека кажем, че бе подготвила достоверна история.
— Пътувахме на един и същ кораб — каза тя. — Открихме, че има доста общо помежду ни. Тя… тя ми разказа някои неща.
Като се замисли човек, това почти беше истината.
— Какво представлява тя? — поиска да знае Матю.
— О, просто… е, не точно… — Беше странен въпрос. За нейно облекчение й дойде наум, че всъщност няма нужда да отговаря. — Но какво общо има това с теб? — на свой ред попита тя.
— Аз съм Астън Роуънт — заяви Матю.
Сентрал Парк, заедно с цялата вселена, се разпадна и изчезна. Някъде от хаоса до нея достигаше един жаловит глас: „Какво представлява тя? Не можеш ли да ми кажеш? Поне млада ли е или стара?“
Това сякаш продължи векове. Тя направи върховно, гигантско усилие на волята и накара Сентрал Парк да се появи отново — смътно, бледо, но той отново бе тук. Тя седеше на пейка. Матю — или Астън Роуънт, или който и да беше — седеше до нея.
— Виждала ли си я? Как изглежда?
— Не мога да ти кажа.
Той очевидно й беше много ядосан. Беше толкова не-любезно от негова страна.
— Защо не можеш да ми кажеш? Или по-добре — защо не искаш да ми кажеш? Да не би тя да е грозна?
— Не, разбира се, че не… Всъщност…
— Тогава какво?
Тя почувства, че трябва да си тръгне или ще изпадне в истерия. Скочи и закрачи бързо към входа на парка. Той я последва.
— Ще ти пиша — рече Ан.
— Но защо?…
— Не мога — каза Ан. — Имам репетиция.
Един трамвай се приближаваше към тях. Тя се втурна към него и скочи вътре. Преди Матю да е решил какво да прави, трамваят набра скорост. Ан отключи, извика на дребната прислужница да не я безпокои, влезе в стаята си и заключи вратата.
Значи пред Матю бе изливала тя в продължение на шест години най-съкровените си мисли и чувства! На Матю бе разкривала най-нежните си, святи мечти! Значи през тези години тя бе стояла в краката на Матю, загледана нагоре с уважение и възхищение, с почти благоговейна преданост! Тя си спомни писмата си почти абзац по абзац, докато накрая скри в ръце пламналото си лице. Раздразнението й, човек би могъл почти да каже гняв, продължи чак, докато стана време за чая.
Вечерта (тя му пишеше винаги вечер) я завари в по-разумно разположение на духа. В края на краищата той не бе виновен за нищо. Не можеше да знае коя е тя. И сега не знае. Тя бе поискала да му пише. И без съмнение той й беше помогнал, бе утешил нейната самота; беше й дарил своето очарователно приятелство, възхитително другарство. Много от неговите работи бяха написани за нея, към нея. Те бяха чудесни творби и тя се гордееше с дела си в тях. Дори да допуснем, че той имаше недостатъци — раздразнителност, сприхавост, склонност към големеене, — под тях се криеше доблестен човек. Смелата борба, преодолените трудности, дългото страдание, високия кураж — четейки между редовете, тя бе отгатнала всичко за неговата житейска битка. Да, той беше мъж, когото тя бе обожавала. Но една жена не трябва да се срамува от това. Като Матю той й беше изглеждал самодоволен, надут; като Астън Роуънт той я караше да се учудва на неговата скромност и търпение.