И през всичките тези години той бе мечтал за нея; беше я последвал до Ню Йорк, беше…
Изведнъж я обзе толкова лудешко настроение, толкова абсурдно безразсъдно, че тя се засмя. Да, това беше истина и болеше. Той беше дошъл в Ню Йорк, мислейки за Силвия, копнеейки за Силвия. Беше дошъл в Ню Йорк с едно-единствено желание: да намери Силвия. И първата хубава жена, която бе срещнал, бе избила Силвия от главата му. Не можеше да има съмнение. Когато Ан Кавана му протегна ръка в същата тази стая преди две седмици, той стоеше пред нея заслепен, пленен. От този момент нататък Силвия беше отритната и забравена. Ан Кавана можеше да направи каквото си иска с него. Тя се беше скарала с него в онази вечер на концерта. Умишлено се бе скарала с него.
И едва тогава той си бе спомнил Силвия. Това беше нейната награда — на Силвия (тя мислеше сега от нейно лице) — за шест години предано приятелство; за помощта и вдъхновението, което му бе дала.
Като Силвия тя страдаше от съвсем искрен и обясним пристъп на раздразнителна ревност. Като Ан бе съгласна, че той не е трябвало да постъпва така, но признаваше, че той има известно извинение. Разпъната между двете, тя се страхуваше, че умът й накрая ще й изневери. Сутринта на по-следващия ден тя изпрати на Матю бележка, в която го молеше да се отбие следобед. Силвия можело да е там, а можело и да не е. Щяла да й съобщи.
Ан облече скромна тъмна рокля, която изглеждаше необвързваща и подходяща за случая. Пък и по случайност това беше цветът, който най-много й отиваше. Беше решила да не пали лампите.
Матю пристигна в тъмен костюм от шевиот и синя вратовръзка, тъй че цялостният ефект също бе по-скоро ненатраплив. Ан го посрещна любезно и го настани с лице към малкото светлина, която влизаше в стаята. За себе си избра мястото до прозореца. Силвия я нямаше. Можело да позакъснее, ако изобщо дойдела.
Поговориха за времето. Матю беше на мнение, че скоро ще вали. Ан, която бе в настроение за спор, мислеше, че се задава същински мраз.
— Какво й каза? — попита той.
— На Силвия ли? О, това което ти ми каза — отговори Ан. — Че си дошъл до Ню Йорк да… да я потърсиш.
— А тя какво отговори? — попита той.
— Каза, че не си се разбързал — отвърна Ан. Матю вдигна поглед с наранено изражение.
— Идеята никога да не се срещаме беше нейна — обясни той.
— Хм — изсумтя Ан. — Каква е тя според теб? — продължи след малко. — Как си я представяш?
— Любопитно е — отвърна той, — че никога не съм успявал да извикам във въображението си някакъв образ за нея, чак досега.
— Защо „чак досега“? — попита Ан.
— Очаквах, че ще я намеря тук, когато отворя вратата — отговори той. — В този момент ти стоеше в сянката. Стори ми се точно това, което очаквах.
— Щеше ли да бъдеш доволен?
— Да — каза той.
За кратко настъпи мълчание.
— Чичо Аб направи грешка — добави той. — Трябваше да ме изпрати някъде. И да се връщам вкъщи от време на време.
— Искаш да кажеш — предположи Ан, — че ако ме беше виждал по-рядко, щеше да ме харесваш повече?
— Точно така — съгласи се той. — Никога не виждаме добре нещата, които са винаги пред нас.
— Кльощаво, недодялано момиче с лош цвят на кожата — продължи тя. — Можеше ли това да ти хареса?
— Сигурно винаги си била чудесна с тези очи — отговори той. — А ръцете ти бяха много красиви още тогава.
— Като дете понякога плачех, когато се погледнех в огледалото — призна тя. — Ръцете ми бяха единственото нещо, което ме утешаваше.
— Веднъж ги целунах — каза той. — Ти спеше, свита на кълбо в креслото на чичо Аб.
— Не спях — отвърна Ан.
Седеше, подвила под себе си единия си крак. Не изглеждаше много пораснала.
— Ти винаги си ме смятала за глупак — каза той.
— Много ме ядосваше това, че даваше вид на човек без енергия, без амбиции — отговори Ан. — Исках да се събудиш, да направиш нещо. Ако знаех, че си зараждащ се гений…