— Намекнах ти го — каза той.
— О, разбира се, че вината бе изцяло моя — отвърна Ан. Той стана.
— Мислиш ли, че тя смята да дойде? — попита той.
— Толкова ли е възхитителна? — попита на свой ред Ан, която също се бе изправила.
— Може би преувеличавам — отговори той, — но не съм сигурен, че мога да продължа работата си без нея — вече не.
— Ти я беше забравил — припламна Ан, — докато не се скарахме в таксито.
— Често ми се случва — призна той. — Докато нещо не се обърка. Тогава тя идва при мен, както направи в онази първа вечер преди шест години. Както виждаш, малко или повече аз живея с нея оттогава — добави той с усмивка.
— В страната на сънищата — поправи го Ан.
— Да, но за мен — отвърна той — най-добрата част от живота ми минава в страната на сънищата.
— А когато не си там? — попита тя. — Когато си просто раздразнителният, избухлив, несигурен Матю Поул. Какво ще прави тя тогава с теб?
— Ще ме изтърпи — отговори Матю.
— Не, няма — каза Ан. — Ще ти откъсне главата. Повечето търпение ще трябва да бъде от твоя страна.
Той се опита да застане между нея и прозореца, но тя продължи да държи лицето си твърде близо до стъклото.
— Уморяваш ме с тази Силвия — добави. — Време е да разбереш каква е. Тя е просто обикновена, избухлива, неприятна, ако нещата не стават, както тя желае, неразумна жена. Само че повече от другите.
Той я откъсна от прозореца със сила.
— Значи ти си Силвия — каза той.
— Знаех си, че ще се сетиш — отвърна Ан.
Това изобщо не беше начинът, по който тя смяташе да му разкрие тайната. Според нейния план разговорът трябваше да бъде главно за Силвия. Тя имаше високо мнение за Силвия, много по-високо, отколкото за Ан Кавана. Ако той докажеше, че е достоен за нея — тоест за Силвия, — тогава със своенравната усмивка, за която чувстваше, че принадлежи на Силвия, тя би го попитала просто: „Е, какво имаш да й кажеш?“
Това, което обърка програмата, беше Ан Кавана. Изглежда, мнението й за Матю Поул не беше чак толкова лошо, колкото се предполагаше. Едва след като той отплава за Европа, малката Ан бе го установила. Ако той само беше показал малко повече интерес към нея, ако я беше ценил малко повече! Той можеше да бъде мил и умен по своя си покровителствен начин. Но дори това покровителствено и малко високомерно отношение не би имало значение, ако нещо можеше да го компенсира.
Ан Кавана, която трябваше да се оттегли на заден план в този случай, упорито бе излязла напред. Беше толкова характерно за нея.
— Е — подхвана Ан, — какво имаш да й кажеш?
Най-накрая бе успяла да вмъкне тази фраза в разговора.
— Щях да говоря с нея за литература и изкуство — отвърна Матю, — засягайки може би още няколко теми. Също така навярно щях да й предложа да се срещнем още един-два пъти, просто за да се опознаем по-добре. Сетне щях да си отида.
— Защо щеше да си отидеш? — попита Ан.
— За да видя дали ще мога да те забравя.
Тя се обърна към него. Гаснещата светлина на деня падаше върху лицето й.
— Не мисля, че би могъл — отново… — каза тя.
— Не — съгласи се той. — Страхувам се, че не бих могъл.
— Сигурен ли си, че няма някоя друга, в която да си влюбен? — попита Ан. — Само ние двете?
— Само вие двете — потвърди той.
Тя стоеше с ръка върху старото празно кресло на Абнър.
— Трябва да избираш — рече. Тя трепереше. Гласът й звучеше едва-едва по-твърдо.
Той пристъпи към нея.
— Искам Ан — каза той. Тя му протегна ръка.
— Толкова се радвам, че каза Ан. — И се засмя.