— Ти не ме възпитаваш добре, не и така, както би трябвало — каза тя. — Твърде много ми отстъпваш и никога не ми се караш.
— Не ти се карам! — възкликна Абнър с нотка на горещо негодувание. — Защо, правя всичко…
— Не и това, което аз наричам каране — продължи Ан. — Това е много лошо от твоя страна. Ще порасна ужасна, ако не ми помогнеш.
Както Ан много ясно му обясни, нямаше никой друг, който да се заеме с тази работа с какъвто и да е шанс за успех. Ако Абнър излъжеше очакванията й, тогава, предполагаше тя, за нея нямаше никаква надежда — тя щеше да стане лоша жена и всеки, в това число и тя самата, щеше да я мрази. Това беше тъжна перспектива и от мисълта за нея очите на Ан се наляха със сълзи.
Той осъзна, че има известна справедливост в нейната критика и обеща да обърне нова страница. Искрено възнамеряваше да го направи; но като много други разкайващи се грешници, и той се усети слаб пред трудностите на задачата. Може би щеше да постигне по-голям успех, ако не бяха нейните меки дълбоки очи под гладките вежди.
— Не приличаш много на майка си — каза й той един ден, — освен в очите. Като гледам очите ти, сякаш виждам нея.
В този момент той пушеше лула, седнал до огнището, а Ан, която отдавна трябваше да е в леглото, бе кацнала на едното облегало на креслото му и се опитваше да пробие дупка в изтърканата кожа с малките си токчета.
— Тя е била много красива, моята майка, нали? — предположи Ан.
Абнър Херик изпусна облак от лулата си и се загледа замислено в къдрещия се дим.
— В известен смисъл да — отвърна той. — Доста беше хубава.
— Какво имаш предвид с това „в известен смисъл“? — попита Ан малко враждебно.
— Красотата на майка ти беше духовна — обясни Абнър. — Душата й прозираше в очите й. Човек не може да си представи по-хубав характер от нейния. Винаги, когато мисля за нея — продължи Абнър след известна пауза, — се сещам за стиховете на Уърдзуьрт.
Той промърмори цитата под носа си, но все пак достатъчно силно, за да бъде той чут от нечий остър слух. Мис Кавана се успокои.
— Ти си обичал майка ми, нали? — попита го тя мило.
— Да, предполагам, че да — отвърна Абнър, все така загледан във виещия се дим.
— Какво искаш да кажеш с това „предполагам, че да“? — сопна се Ан. — Не знаеш ли със сигурност?
Тонът й го изтръгна от замечтаното настроение.
— Обичах майка ти много — поправи се той, като се обърна усмихнат към нея.
— Тогава защо не си се оженил за нея? — попита Ан. — Тя ли не искаше?
— Никога не съм я питал — отвърна Абнър.
— Защо не си? — упорстваше Ан, в чийто глас се бе върнала враждебността.
Той помисли за миг.
— Няма да разбереш — каза й той.
— Ще разбера — отвърна Ан.
— Не, няма — възрази й той кратко. И двамата започваха да губят търпение един към друг. — Никоя жена не може да разбере.
— Аз не съм жена — отговори Ан — и съм много умна. Ти сам си го казвал.
— Не толкова умна, че да разбереш това — възрази Абнър. — Пък и вече е време да си лягаш.
Гневът й към него бе толкова силен, че я направи много учтива. Понякога той се проявяваше така. Тя се плъзна от облегалото и застана неподвижно до него — строга фигура на ледената женственост.
— Мисля, че си съвсем прав, чичо Херик. Лека нощ! — Но на вратата не успя да устои на изкушението да отправи един изстрел на раздяла: — Ти можеше да бъдеш мой баща и тогава тя може би нямаше да умре. Според мен си постъпил много жестоко.
След като тя излезе, Абнър остана загледан в огъня, лулата му угасна. Накрая наченки на усмивка се прокраднаха до ъгълчетата на устните му, но преди да успее да се оформи изцяло, той я отстрани с въздишка.
През следващите един-два дни Абнър се страхуваше този разговор да не бъде подновен, но Ан сякаш бе забравила за него и с течение на времето той избледня от паметта му. До една вечер след доста време.
Сутринта той беше получил пощата си от Англия. Тя пристигаше сравнително редовно и Ан беше забелязала, че Абнър винаги я отваря преди другата си кореспонденция. Едно писмо той прочете два пъти поред и Ан, която се преструваше на вглъбена във вестника, усети погледа му.
— Мислех си, скъпа — каза Абнър, — че сигурно се чувстваш доста самотна тук, като си сама през цялото време.
— Щях да се чувствам така, ако наистина бях сама — отвърна Ан.
— Имам предвид — поясни Абнър — без друг млад човек, с когото да говориш и… и да играеш.