— Забравяш — каза Ан, — че вече съм почти на тринайсет години.
— Мили Боже! — възкликна Абнър. — Как лети времето!
— Коя е тя? — попита Ан.
— Не е „тя“ — отговори Абнър, — а е „той“. Бедният хлапак загуби майка си преди две години, а сега е починал и баща му. Мислех си… хрумна ми, че можем да го вземем при нас за известно време. Да се погрижим малко за него. Ти какво мислиш? Това би могло да пооживи къщата, не е ли така?
— Би могло — потвърди Ан.
Тя замълча и Абнър, чиято съвест го мъчеше, я гледаше малко притеснено. След малко тя вдигна очи.
— Що за човек е той? — попита тя.
— Точно това се чудя и аз — призна Абнър. Ще видим. Но майка му… майка му беше най-красивата жена, която съм виждал. Ако той поне малко прилича на нея, когато беше момиче… — Абнър остави изречението недовършено.
— Ти не си я виждал откакто… откакто е била млада? — предположи Ан.
Абнър кимна.
— Тя се омъжи за един англичанин и той я взе със себе си в Лондон.
— Не харесвам англичаните — каза Ан.
— Е, и те си имат своите добри страни — опита се да й внуши Абнър. — А и се твърди, че момчетата приличат на майките си. — След тези думи той стана и събра писмата си.
Ан остана много замислена през целия ден. Вечерта, докато Абнър за момент беше оставил писалката, за да запали лулата си, Ан дойде при него и седна на ъгъла на бюрото.
— Предполагам — започна тя, — че затова не си се оженил за майка.
Но в този момент умът на Абнър беше много зает с Панамския канал.
— Каква майка? — попита той. — Чия майка?
— Моята майка — отвърна Ан. — Предполагам, че мъжете са такива.
— За какво говориш? — попита Абнър, напълно забравил за Панамския канал.
— О, ти си обичал майка ми страшно много — отвърна Ан с хладна преднамереност. — Тя винаги ти е напомняла за съвършената жена от стихотворенията на Уърдзуърт.
— Кой ти каза всичко това? — поиска да знае Абнър.
— Ти самият.
— Аз?
— Това беше в деня, когато ме взе от мис Кару, защото тя казваше, че не може да се справи с мен — напомни му Ан.
— Мили Боже! Това трябва да е било преди цели две години! — учуди се Абнър.
— Три — поправи го Ан. — Без няколко дни.
— Бих желал да използваш така паметта си за нещата, които трябва да научиш — изръмжа Абнър.
— Ти каза, че никога не си й предлагал да се омъжи за теб — продължи Ан непоколебимо. — Но не ми каза защо. Твърдеше, че няма да разбера.
— Грешката е моя — промърмори Абнър. — Забравих, че си дете. Задаваш всякакви въпроси, които изобщо не би трябвало да те интересуват, а аз съм достатъчно глупав да ти отговарям.
Една ситна сълза, сякаш незабелязана от Ан, се стичаше надолу по бузата й. Той я изтри и взе една от малките й лапички в двете си ръце.
— Обичах майка ти много — изрече той тъжно. — Обичах я още от дете. Но никоя жена не може да разбере каква власт има красотата над един мъж. Ние просто сме създадени така. Така е пожелала Природата. Разбира се, с течение на времето можеше да го надживея; но тогава чувството беше неустоимо. Можеш ли да ми простиш?
— Но ти още обичаш тази жена — отвърна Ан през сълзи, — иначе не би искал онова момче да дойде тук.
— Беше й много трудно тогава — заоправдава се Абнър. — Нещата станаха малко по-поносими за нея, като й дадох дума, че винаги ще се грижа за момчето. Ще ми помогнеш ли?
— Ще се опитам — отговори Ан. Но в тона й не личеше особен ентусиазъм.
А и Матю Поул, след като пристигна, не направи кой знае какво, за да улесни нещата. Той беше така безнадеждно английски. Или поне Ан формулираше по този начин проблема. Матю беше срамежлив и чувствителен. Това е мъчително съчетание, което го караше да изглежда едновременно глупав и самомнителен. Самотното му детство го бе направило необщителен и неадаптивен. Мечтателният му, погълнат от въображението темперамент му налагаше настроения, при които той потъваше в дълги мълчания — разположение на духа, подходящо може би за продължителни самотни разходки. И ето че за пръв път Ан и мисис Тревърс бяха в съгласие.
— Намръщено младо пале — беше коментарът на мисис Тревърс. — Ако бях на мястото на чичо ти, щях да му потърся някакво занимание чак в Сан Франциско.
— Англия е такава мъглива страна, нали разбираш — каза Ан в опит да оправдае донякъде Матю. — Тя прави хората такива.
— Много жалко, че не могат да го преодолеят — отвърна мисис Тревърс.
Пък и най-сетне шестнайсет години е особена възраст за едно момче. Добродетелите все още изкристализират, опитвайки се да избягат от своите родители — пороците. Гордостта, едно великолепно качество, допринасящо за куража и търпението, все още се проявява в обвивките на арогантността. Искреността все още се изразява с езика на грубостта. Любезността все още доста лесно може да бъде сбъркана с учудващо нахалство и склонност да се бъркаш в чуждите работи.