Тъкмо любезността — тоест искреното желание да бъде полезен — го накара да посочи на Ан несъмнените й грешки и недостатъци, подтикна го да й покаже пътя, по който тя би трябвало да върви. Мисис Тревърс отдавна бе вдигнала ръце. Чичо Аб, както Матю също го наричаше, се бе оказал твърде слаб. На Матю му се струваше, че едва ли не самото провидение бе чакало нетърпеливо неговото появяване. Отначало Ан си мислеше, че това е някакъв нов вид хумор. Когато разбра, че той е сериозен, тя реши да го поправи. Но така и не успя. Той беше твърде добросъвестен. Предразположенията на водача, философа и изобщо приятеля на човечеството бяха твърде силни у него. Дотам, че понякога Абнър почти желаеше Матю Поул Старши да бе живял малко по-дълго.
Но все пак той не губеше надежда. В периферията на съзнанието му се мержелееше мисълта, че тези две деца на неговите възлюбени ще заживеят заедно. Никой на света не е толкова сантиментален като един здрав стар ерген. Той си ги представяше как превръщат неговата разпиляна любов в едно здраво цяло; чуваше във въображението си как по стълбите топуркат детски крачета. Той наистина би могъл да стане чудесен дядо. Горд със своята хитрост, той пазеше тези мечти за себе си, или поне така си мислеше, но силно подценяваше съобразителността на Ан.
По цели дни наред тя следеше Матю с поглед, наблюдавайки го изпод дългите си мигли, слушаше мълчаливо всичко, което той казваше, и напразно се опитваше да намери някакви положителни страни в него. Той не разбираше нейните честни намерения. По-скоро имаше смътното чувство, че е подложен на критика. Това го изпълваше с възмущение дори по онова време.
— Настина се опитвам — каза Ан една вечер без какъвто и да е повод. — Никой не знае колко силно се опитвам да престана да не го харесвам.
Абнър вдигна поглед към нея.
— Понякога — продължи Ан — си казвам, че почти съм успяла. И тогава той се появява и прави нещо, което разваля всичко.
— Какво прави? — попита Абнър.
— Ох, не мога да ти кажа точно — призна Ан. — Ако ти кажа, ще прозвучи така, сякаш вината е моя. Всичко е толкова глупаво. Освен това той има толкова високо самомнение! Да се чуди човек защо. Той самият не може да ти отговори, ако го попиташ.
— Ти питала ли си го? — поинтересува се Абнър.
— Исках да зная — обясни Ан. — Мислех си, че у него може да има нещо, което да харесам.
— Защо искаш да го харесаш? — попита Абнър, чудейки се каква част от плановете му е отгатнала тя.
— Знам — проплака Ан. — Ти се надяваш, когато порасна, да се омъжа за него. Но аз не искам. А това е толкова неблагодарно от моя страна.
— Е, ти още не си пораснала — опита се да я утеши Абнър. — И докато изпитваш такива чувства, аз не бих пожелал да се омъжиш за него.
— Това би те направило толкова щастлив — изхлипа Ан.
— Да, но трябва да помислим и за момчето, не забравяй — засмя се Абнър. — Той може и да възрази.
— Ще възрази. Знам, че ще възрази — извика Ан убедено. — И той мисли като мен.
— Питала ли си го? — Абнър скочи от стола си.
— Помолих го да не се жени за мен — отвърна Ан. — Но му казах, че трябва да е някакъв противоестествен малък звяр, за да не се опита поне да ме хареса, като знае колко ме обичаш ти.
— Хубав начин да го кажеш — промърмори Абнър. — И какво отговори той?
— Призна си — изчерви се Ан. — Каза, че се е опитвал. Абнър успя да я убеди, че пътят на достойнството идобродетелта минава п рез изискването тя напълно да прогони тези мисли от ума си.
Каза си, че е направил грешка. Старостта може да бъде привлечена от контраста, но младостта няма влечение към своята противоположност. Трябваше да прати Матю някъде по-далеч. Можеше да се връща за уикендите. Понеже постоянно бяха толкова близо един до друг, Ан и Матю виждаха само отрицателните си страни и недостатъците си; няма красота без известна отдалеченост на гледната точка. Трябваше просто да се позагладят ръбовете на Матю, това беше всичко. Като се смеси малко с хора, те ще се надсмеят над самодоволството му и така той ще се отърси от него. Иначе той беше достоен младеж с чист ум и високи принципи. Беше и умен — често правеше доста неочаквани изявления. Ан пък постепенно се превръщаше в жена и се променяше. Виждайки я всеки ден, човек не го забелязваше; но понякога, когато тя стоеше пред него зачервена от разходката, или се навеждаше да го целуне, преди да го покани на танц, Абнър примигваше и оставаше изненадан — слабите й ръце се закръгляха и ставаха по-силни, бледното й лице помургавя, някога пъстреещите, с преобладаващ миши цвят коси сега потъмняваха в богатата хармония на кафявото. Под гладките вежди очите й бяха все така очарователни и продължаваха да напомнят на Абнър за майка й; но имаше в тях и повече светлина, повече опасност.