„Ще отида до Олбъни да говоря с Джефсън за него — реши Абнър. — Може да си идва вкъщи в събота.“
Замисълът можеше и да успее, човек никога не знае. Но една нюйоркска снежна буря му сложи край. Трамваите се повредиха и Абнър, прибирайки се вкъщи с тънките обувки, с които бе ходил на една сбирка, хвана простуда, на която не обърна внимание и тя се оказа фатална.
Една представа мъчеше Абнър, докато пазеше леглото. Веднъж, когато децата седяха мълчаливи до прозореца, той изпрати Матю навън да предаде едно съобщение и после кимна на Ан да дойде при него. Той обичаше и момчето, но Ан му бе по-близка.
— Не си мислила повече — прошепна той — за…
— Не — отговори Ан. — Ти искаше да не мисля за това. — Недей да смяташ — заяви той, — че си длъжна да покажеш любовта си към моята памет, като сториш каквото и да било, което няма да те направи щастлива. Ако съм някъде наоколо — продължи той с усмивка, — ще ме е грижа за твоето благо, не за моето. Ще запомниш ли това? Той възнамеряваше да стори нещо повече за тях, но краят дойде много по-скоро, отколкото очакваше. На Ан той остави къщата (мисис Тревърс вече се бе оттеглила със скромна пенсия) и известна сума, която, внимателно инвестирана, щеше, по думите на един негов приятел адвокат, да бъде достатъчна за нейните нужди, дори в случай, че… — Тук приятелят адвокат, като спря за миг и погледна овалното лице с тъмните очи, остави изречението недовършено.
На Матю той написа сърдечно писмо, в което сложи хиляда долара. Знаеше, че Матю, който вече можеше да си изкарва сам хляба като журналист, по-скоро не би взел нищо. На тези пари трябваше да се гледа просто като на подарък на раздяла. Матю реши да ги похарчи за пътешествия. Това щеше да е добре за журналистическата му кариера, или поне така обясни той на Ан. Но в сърцето си той таеше други стремежи. Пътуването щеше да му позволи да ги подложи на проверка.
Така дойде вечерта, в която Ан размахваше кърпичката си, докато големият презокеански лайнер вдигаше котва. Тя го гледа известно време, докато светлините му се изгубиха, после се прибра на Западна Двайсета улица. На сутринта в къщата щяха да се нанесат други хора.
Ан вечеря в кухнята в компанията на болногледачката, която беше останала в къщата по нейна молба; а през нощта, като се измъкна безшумно от стаята си, легна на пода и сложи глава на облегалката на креслото, където Абнър обичаше да седи и да пуши вечерната си лула. Това някак я успокояваше.
В същото време Матю крачеше под звездите по тихата палуба на лайнера и се опитваше да състави план за бъдещето си. Той беше доверявал мечтите си само на още един човек — майка му, която лежеше в гробището; не бе останало нищо, което да му даде кураж, освен собственото му сърце. Но той не се съмняваше, че ще стане голям писател. Двестата лири щяха да му стигнат да се издържа, докато си стъпи на краката. Сетне бързо щеше да се изкачи на върха. Бе постъпил правилно, казваше си той, като бе обърнал гръб на журналистиката — тя е смърт за литературата. Сега му предстоеше да види различни градове и хора и да пише, докато пътува.
Години по-късно, гледайки назад, той можеше да се поздрави, че е избрал правилния път. Мислеше, че този път ще го отведе бързо до слава и богатство; но той дари нещо по-добро на Матю — прекара го през бедност и самота, през излъгани надежди и страдания, през дълги нощи на страх от бъдещето, когато гордостта и увереността му изневеряваха и му оставяха само куража да продължи.
Неговите великолепни стихотворения и брилянтните му есета биваха отхвърляни толкова често, че дори на него му отмиляха. По предложение на един по-любезен от другите редактор и притиснат от нуждата, той написа няколко кратки разказа с не толкова амбициозен характер. Започна ги с горчиво разочарование, възприемайки ги като нещо, писано само за пари. Нямаше да сложи под тях истинското си име. Подписа ги като „Астън Роуънт“ — името на селото в Оксфордшир, където бе роден. Това му хрумна случайно и беше толкова добро за целта, колкото и всеки друг псевдоним. Но в хода на работата тя започна повече да му харесва. Пишеше разкази за случките и хората, които бе виждал, за всекидневните комедии и трагедии, сред които бе живял, за нещата, които бе почувствал; и когато след публикуването им в списанието се появи един издател, който пожела да ги издаде в книга, надеждата се възроди у него.