Но тя се оказа краткотрайна. Няколкото рецензии, които се появиха, не съдържаха нищо друго, освен подигравки. Така че той нямаше място дори като литературен черноработник.
По онова време той живееше в Париж на една шумна, зле миришеща улица, пряка на „Ке Сен Мишел“.
Мислеше за Чатъртън и скиташе по мостовете, загледан долу в реката, където премигваха потъналите светлини.
Един ден получи писмо, препратено му от издателя на неговата книга. То беше подписано „Силвия“, нищо повече, и нямаше обратен адрес. Матю разгледа плика — пощенската марка беше от Лондон.
Беше детинско писмо. Някой проспериращ и добре нахранен гений, свикнал с такива, сигурно би му се надсмял. Но за Матю в неговото отчаяние то беше същински лек. Силвия беше намерила книгата в един празен вагон и, оставяйки настрана моралните скрупули, я бе взела вкъщи. Там я забравила за известно време, докато по случайност не се натъкнала отново на нея. Тя си представяла, че някакъв добър малък скитащ дух — може би духът на някой, който знае какво е да си самотен, много тъжен и почти напълно отчаян — е наредил цялата работа. Струвало й се, че сякаш някаква добра и силна ръка я е подкрепила в тъмнината. Вече не се чувствала без приятели. И така нататък.
Той си спомни, че книгата съдържаше отпратка към списанието, където очерците му се бяха появили за пръв път. Тя сигурно я беше забелязала. Затова той щеше да й прати отговор чрез списанието. Взел това решение, той дръпна стола си до клатещата се маса и писа цяла нощ.
Не му се налагаше да мисли. Думите идваха сами и за пръв път от самото начало той не се страхуваше, че написаното няма да бъде прието. То беше главно за него, останалата част — за нея, но на повечето от тези, които го прочетоха два месеца по-късно, изглеждаше писано за тях. Редакторът му благодари с мило писмо. Но по това време главното, което интересуваше Матю, бе дали „Силвия“ е видяла отговора му. Той чака напрегнато няколко седмици и тогава получи второто й писмо. За разлика от първото, то беше по-скоро писмо на жена, не на девойка. Тя беше проумяла написаното и благодарствените й думи почти нагледно му предадоха онова поруменяване от удоволствие, с което я бе чела. Неговото приятелство, признаваше тя, би й било много скъпо, а още по-приятна й с мисълта, че той е имал нужда от нея — мисълта, че и тя може нещо да даде. Тя ще му доверява, както той е пожелал, истинските си мисли и чувства. Те никога няма да се видят и това ще й даде смелост. Те ще бъдат приятели, които се срещат само в страната на сънищата.
Така започна странният роман на Силвия и Астън Роуънт — защото вече бе станало твърде късно да променя името; това беше името, с което трябваше да се слее. Разказите, стихотворенията и есетата излизаха сега безотказно. Напрегнато очакваните писма стигаха до него редовно. Те ставаха все по-интересни и по-полезни за него. Бяха редове на една много разумна, с широк ум, мислеща жена — проницателна жена с точна преценка. Похвалите в тях бяха достатъчно редки, за да бъдат скъпоценни. Често те съдържаха само критики, смекчени от симпатия и озарени от хумора й. За своите неприятности, скърби, страхове тя започна да пише все по-малко и по-малко, и дори в такъв случай не и преди те да са приключили и тя да може да им се надсмее. Най-тънкото ласкателство, което тя му отправи, беше предположението, че той я е научил да поставя нещата на точните им места. Колкото и интимни и откровени да бяха писмата й, любопитно бе, че той никога не успя да придобие от тях някаква ясна представа за образа на техния автор.
Смела, мила, нежна жена, неегоистична и бързо прощаваща, многостранна жена, която можеше да отговори на радостта и на смеха — весела понякога. Но в никакъв случай не и съвършена. Долавяше се, че понякога тя може да прояви гневливост, много често — странна неразумност, нерядко — остър език. Мила и обичлива жена, на която може да се разчита, но все пак жена, това не биваше да се забравя. Така си я представяше той от писмата й. Но очите, косата, устните й, нейният глас, смях и усмивка, ръцете и краката й — те винаги му убягваха.
Една пролет, в Аляска, където бе отишъл да събира материали за следващата си книга, той получи последното писмо от нея. Никой от тях не знаеше, че то ще бъде последно. Послеписът го уведомяваше, че тя напуска Лондон и заминава следващата събота за Ню Йорк, където смятала да живее в бъдеще.
Този послепис го разтревожи. Дълго не можеше да разбере защо. Изведнъж, безкрайната снежна пустош, обяснението проблесна в ума му. Силвия от писмата беше жива жена! Тя можеше да пътува — с куфар, предположи той, може би с два или три, с пакети… Можеше да купува билети, да се изкачва по подвижното мостче, да залита по палубата, чувствайки може би пристъпи на морска болест. През всичките тези години, през които той бе живял с нея в страната на сънищата, тя е била мис Еди-коя си, която навярно е стояла всяка сутрин пред огледалото с фиби в уста. Той никога не си я беше представял да прави тези неща и сега бе шокиран. Не бе в състояние да преодолее чувството, че това е било неделикатно от нейна страна — да оживее по такъв внезапен, неочакван начин.