Той се бори известно време с новата си представа за нея и почти й беше простил, когато друга и още по-стряскаща мисъл започна да го мъчи. Щом тя бе жива, защо той да не може да я види, да говори с нея? Докато тя пребиваваше в скрития си храм, стаен в смътните недра на Лондон, нейните писма го удовлетворяваха. Но сега, когато тя се бе раздвижила, когато бе не просто глас, а жена? В края на краищата би било интересно да и иди каква е. Във въображението си виждаше как го запознават с нея: „Мис Еди-коя си, позволете ми да ви представя мистър Матю Поул.“ Тя не би имала понятие, че той с Астън Роуънт. Ако се окажеше млада, красива, приятна във всяко отношение, той можеше да й се разкрие. Колко удивена, колко радостна би била тя!
Но ако не? Ако беше възрастна, безлична? Известно е, че най-мъдрите, най-умни жени са имали наболи мустачки. Един красив дух може и понякога наистина гледа от опулени очи. Тя можеше да страда от лошо храносмилане и да има зачервен нос! Щяха ли тогава нейните писма да имат същия чар за него? Не би трябвало да нямат. Но дали?
Рискът бе твърде голям. След като обмисли дълго и внимателно въпроса, той реши да я изпрати обратно в страната на сънищата.
Но някак си тя не се връщаше там, упорито оставаше в Ню Йорк — жива жена от плът и кръв.
Дори да е така, как би могъл да я намери? Можеше, да речем, в някое стихотворение да й съобщи желанието си да се срещнат. Щеше ли тя да се съгласи? И ако да, каква щеше да бъде неговата позиция в случай, че резултатът от срещата им се окажеше неблагоприятен за нея? Можеше ли той накрая просто да й каже: „Благодаря ти, че ми позволи да те видя. Това е всичко, което исках. Довиждане.“
Тя трябваше, непременно трябваше да остане в страната на сънищата. Той щеше да забрави нейния послепис; в бъдеще щеше да хвърля пликовете на писмата й в кошчето за боклук, без да гледа адреса. След като с това просто упражнение на волята я върна в Лондон, самият той замина за Ню Йорк — по пътя обратно за Европа, както той си казваше. А дошъл веднъж в Ню Йорк, нямаше причина да не остане там известно време, пък ако ще и просто за да опресни старите си спомени.
Разбира се, ако наистина искаше да намери Силвия, по датата на писмото лесно можеше да разбере кой е корабът за Ню Йорк, „който отплава следващата събота“. От пасажерите се изискваше да посочват пълните си имена и къде смятат да отидат, след като пристигнат в Америка. Силвия не беше често срещано име. А после с помощта на пет-десет долара… Странно, но идеята не му беше хрумвала преди. Той се опита да я забрави и потърси някой по-спокоен хотел в нетърговската част на града.
Ню Йорк се беше променил по-малко, отколкото той очакваше. Специално Западна Двайсета улица беше точно такава, каквато той я беше видял зад себе си преди десет години, подал глава през прозореца на таксито. Бизнесът все повече я завладяваше, но засега не бе променил вида й. Когато сви зад ъгъла, съвестта започна да го мъчи, задето нито веднъж през всичкото това време не беше писал на Ан. От само себе си се разбира, че бе смятал да го направи, но през онези първи години на борба и неуспехи гордостта му го възпираше. Тя винаги го бе мислила за глупак, той знаеше това. Искаше да почака, докато може да й пише за победа, за успех. А после, когато той дойде бавно, почти неусетно… Сам се чудеше защо така и не й писа. Тя беше чудесно момиче, поне в някои отношения. Само да не беше толкова самомнителна, толкова твърдоглава… А имаше и признаци, че ще стане доста хубава. Понякога… — Той си спомни една вечер, преди в къщата да запалят лампите. Тя беше заспала свита на кълбо в креслото на Абнър, малката й ръчица бе положена на страничната облегалка. Тя винаги бе имала много хубави ръце — може би малко по-тънки, отколкото би трябвало. Нещо тогава го бе накарало да се промъкне тихо край нея, без да я събуди… Усмихна се при този спомен.
А също очите й под гладките вежди! Изненадващо беше как образът на Ан го преследваше. Може би хората от къщата щяха да му кажат какво е станало с нея. Ако бяха добри хора, щяха да му позволят да се поразходи вътре. Щеше да им каже, че е живял тук по времето на Абнър Херик. Стаята, където те с Ан понякога прекарваха приятно един с друг, докато Абнър, преструвайки се, че чете, седеше и ги наблюдаваше с крайчеца на очите. Би искал да поседи там за момент, сам.