Забрави, че е ударил звънеца. Една съвсем млада прислужница бе отворила вратата и го гледаше. Той щеше да влезе, ако дребната прислужница не му бе препречила пътя. Това го накара да дойде на себе си.
— Моля за извинение — рече Матю, — но бихте ли ми казали, ако обичате, кой живее тук?
Дребната прислужница го изгледа от горе до долу с растящо подозрение.
— Мис Кавана живее тук — отвърна тя. — Какво желаете? Изненадата му беше толкова голяма, че го остави без думи. Още само миг и дребната прислужница щеше да затръшне вратата.
— Мис Ан Кавана? — попита той точно навреме.
— Това е името й — призна дребната прислужница, вече не толкова подозрителна.
— Ще й съобщите ли, моля, за мистър Поул, мистър Матю Поул? — помоли той.
— Първо ще видя дали е вкъщи — каза дребната прислужница и затвори вратата.
За негова радост, това му даде няколко минути да се съвземе. Внезапно вратата отново се отвори.
— Заповядайте на горния етаж — прикани го прислужницата.
Беше дотолкова в духа на Ан, че той почти се почувства като у дома си. И тръгна след дребната прислужница по стълбите.
— Мистър Матю Поул — обяви тя високо и затвори вратата зад него.
Ан, която стоеше до прозореца, направи няколко крачки да го посрещне. Стана така, че си стиснаха ръцете точно пред празното кресло на Абнър.
— Значи си се върнала в старата къща — каза Матю.
— Да — отговори тя. — Нещата с нея не вървяха добре. Последните хора, които я наемаха, се отказаха на Коледа. Да се върна, изглеждаше най-доброто решение, дори от чисто икономическа гледна точка. А ти? Какво прави ти през всичките тези години? — попита.
— О, размотавах се насам-натам — отговори той. — Изкарвах си прехраната. — Любопитен бе да узнае първо какво мислеше тя за Матю.
— Изглежда, ти се е отразило добре — отвърна тя с поглед, който го обхвана целия, включително и дрехите.
— Да — отговори той. — Може би имах повече късмет, отколкото заслужавам.
— Радвам се да го чуя — каза Ан.
— Е, не си се променила чак толкова много — засмя се той. — Освен на външен вид.
— Това не е ли най-важното за една жена? — попита Ан.
— Да — отвърна той замислен, — предполагам. Със сигурност тя беше много красива.
— Колко дълго ще останеш в Ню Йорк? — попита тя.
— О, не много — отвърна той.
— Не изчезвай за още десет години, преди да ми разкажеш какво става с теб. Ние не се разбирахме много добре като деца; но не трябва да го оставяме да мисли, че не сме приятели. Това би го огорчило.
Тя говореше съвсем сериозно, сякаш очаквате пън всеки момент той да отвори вратата и да се присъедини към тях. Неволно Матю огледа стаята. Нищо не се бе променило — все същият изтъркан килим, избелелите завеси, креслото на Абнър, неговата лула в ъгъла на полицата над камината, до вазата, пълна с ивици навита хартия за палене на лула.
— Изненадан съм да установя подобна проява на въображение, на нежност от теб — каза той. — Винаги съм те смятал за такава една практична, лишена от сантименталност млада дама.
— Може би никой от нас не познаваше другия достатъчно добре по онова време — отвърна тя.
Дребната прислужница влезе с чая.
— А ти какво направи със себе си? — попита той, като придърпа стола си до масата.
Тя почака, докато дребната прислужница се оттегли. — О, едно-друго — отговори тя. — Изкарвах си прехраната.
— Изглежда, ти се е отразило добре — повтори той нейните думи, като се усмихна.
— Сега вече всичко е наред — отвърна тя. — Беше малко трудно в началото.
— Да — съгласи се той. — Вятърът на живота все така брули човешкия агнец. Но нима си изпадала в нужда? Мислех, че…
— О, всичко замина — обясни тя. — Освен къщата.
— Съжалявам — каза Матю. — Не знаех.
— Е, ние бяхме две прасета — засмя се тя, отговаряйки на неговите мисли. — Пазех адреса, който ми даде и понякога си мислех да ти пиша. Не за помощ — исках да се справя със собствени сили. Но бях малко самотна.
— Защо не го стори? — попита той. Тя се поколеба за момент.
— Може би правя малко прибързан извод — каза после тя, — но ти ми се виждаш доста променен. Тонът ти е толкова различен… Но като момче… е, ти беше малко надут, не е ли така? Представях си как ще ми дадеш добри съвети и ще ми изнесеш една чудесна малка проповед. А не от това имах нужда.
— Мисля, че разбирам — каза той. — Радвам се, че си се справила. С какво се занимаваш? С журналистика?
— Не — отговори тя. — Това е твърде самомнително занимание.