Тя отвори своето някогашно бюро и му подаде една театрална програма. Мис Ан Кавана, контраалт — бе обявено там като един от гвоздеите на спектакъла.
— Не знаех, че имаш глас — каза Матю.
— Ти обикновено се оплакваше от него — напомни му тя.
— От гласа, с който говориш — поправи я той. — И не срещу качеството му възразявах. А срещу количеството.
Тя се засмя.
— Да, ние бяхме доста заети да се дразним един друг — съгласи се тя.
Поговориха още малко — за Абнър и неговите любезни, малко старомодни маниери, за старите приятели, с повечето от които Ан бе загубила връзка. Що се отнася до нея, тя учила пеене в Брюксел, след това учителят й се преместил в Лондон и тя го последвала. Съвсем наскоро се върнала в Ню Йорк.
Дребната прислужница влезе да разчисти масата. Каза, че й се е сторило, че Ан е позвънила. Във всеки случай тонът й някак внушаваше, че най-малкото е било време Ан да го направи. Матю стана и тя му протегна ръка.
— Ще дойда на концерта — каза той.
— Той е чак другата седмица — напомни му Ан.
— О, не бързам особено — рече Матю. — Вкъщи ли си обикновено следобед?
— Понякога — отговори Ан.
Докато я гледаше от мястото си в залата, той си мислеше, че тя е една от най-хубавите жени, които някога е виждал. Гласът й не беше чак велик, но тя сама го беше предупредила да не очаква твърде много.
— Гласът ми няма да подпали Темза — бе казала тя, — макар отначало да мислех, че може да го направи. Но и такъв, какъвто е, благодаря на Бога за него.
И с право. Гласът й бе сладък, чист и нежен.
Матю я изчака след представлението. В този момент тя се чувстваше разположена към всичко живо и прие неговото предложение за вечеря с милостиво благоволение.
Той се бе отбил при нея един-два пъти през изминалите дни. Казваше си, че й го дължи, след като толкова дълго я бе пренебрегвал, и сега откриваше у нея множество подобрения. Но тази вечер тя явно изпитваше капризно удоволствие от това да му покаже, че много от старата Ан все още бе съхранила отявленото самомнение, учудващото й упорство, нейните странности, своеволия, неразумност, желанието й да се налага и да командва, склонността й да спори и безпардонното й нахалство, избухливият й характер и острият език. Сякаш го предупреждаваше: „Виждаш ли, аз не съм се променила, освен, както ти казваш, на външен вид. Аз съм си още онази Ан със старите грешки и недостатъци, които някога направиха живота в една и съща къща с мен мъчение за теб. Просто сега същите тези мои недостатъци изглеждат очарователни черти. Ти погледна в слънцето — във великолепието на моето лице, в чудото на моите обятия и ръце. Очите ти са заслепени. Но това ще отмине. А отдолу аз съм си все още Ан. Просто Ан.“
Скараха се в таксито по пътя за вкъщи. Той забрави какъв беше поводът, но Ан каза някои доста груби неща и понеже в тъмнината лицето й не се виждаше и не можеше да я извини, той много се ядоса. На стълбите пред дома тя се засмя и двамата си стиснаха ръцете. Но докато се прибираше по тихите улици, той мислеше отново за Силвия.
Какви глупаци сме ние смъртните, и особено мъжете! Там някъде имаше една благородна жена — спокойна, разбираща и нежно любяща жена, толкова близо до съвършенството, колкото изобщо бе възможно. Тази чудесна жена го очакваше с протегнати ръце (защо трябваше да се съмнява в това?), но само защото природата най-сетне бе постигнала временен успех с кожата на Ан и бе закръглила плътта над нейните лопатки… Той се почувства много недоволен от себе си. Преди десет години тя беше грозновата и бледа. След десет години можеше да хване жълтеница и да загуби всичко това. В ума му изплуваха откъси от писмата на Силвия. Той си спомни онази далечна вечер в парижкия таван, когато тя се бе явила със своя благодарствен дар. Спомни си как нежната й невидима ръка бе успокоила болката му.
Следващите два дни той прекара със Силвия. Препрочете всичките й писма, върна се към местата и настроенията, в които й бе отговарял.
Умът му все още отхвърляше усилията на неговото въображение, но накрая той успя да убеди себе си, че ще я познае, ако я види. Но като броеше жените по Пето авеню, към които се чувстваше инстинктивно привлечен, и установи, че броят им вече е достигнал единайсет, започна да се съмнява в интуицията си. Сутринта на третия ден в една книжарница той срещна случайно Ли. Тя стоеше обърната с гръб към него и разлистваше последната книга на Астън Роуънт.
— Това, което харесвам у него — каза жизнерадостната млада продавачка, приближила се до нея — е, че той разбира жените толкова добре.
— Това, което аз пък харесвам у него — отвърна Ан — е, че не претендира да ги разбира.