Антон Павлович Чехов
Симуланти
Генералшата Марфа Петровна Печонкина или, както я наричат селяните, Печончиха, която вече десет години практикува в областта на хомеопатията, в един от майските вторници приема в кабинета си болни. На масата пред нея е хомеопатичната аптечка, лечебникът и сметките от хомеопатичната аптека. На стената в златни рамки под стъкло висят писмата на някакъв петербургски хомеопат, по мнението на Марфа Петровна твърде знаменит и дори велик, виси и портретът на отец Аристарх, комуто генералшата дължи своето спасение: отричането от зловредната алопатия и знанието на истината. В приемната седят и чакат пациенти, повечето селяни. Всички те, освен двама-трима, са боси, тъй като генералшата заповядва да оставят вонещите си обувки навън. Марфа Петровна е приела вече десет души и извиква единадесетия:
— Гаврила Грузд!
Вратата се отваря и вместо Гаврила Грузд в кабинета влиза Замухришин, генералшин съсед, помешчик от обеднелите, мъничко старче с кисели очички и с дворянска фуражка под мишницата. Той туря бастуна си в ъгъла, приближава се до генералшата и мълчаливо пада пред нея на едно коляно.
— Какво правите! Какво правите, Кузма Кузмич! — ужасява се генералшата, цяла пламнала. — За бога!
— Докато съм жив, няма да стана! — казва Замухришин, като се притиска към ръчицата й. — Нека всички видят моето коленопреклонение, ангел-пазителю наш, благодетелнице на рода человечески! Нека! Благодетелната фея, която ми дарува живота, която ми посочи истинския път и просвети мъдруването мое скептическо, пред нея съм съгласен да стоя не само на колене, но и в огъня, изцерителко наша чудесна, майко на сираците и вдовиците! Оздравях! Възкръснах, вълшебнице!
— Аз... аз много се радвам... — мърмори генералшата, като се зачервява от удоволствие. — Това е така приятно да се слуша... Седнете, моля ви се! А вие миналия вторник бяхте така тежко болен!
— Да, колко болен бях! Страх ме е и да си спомня! — казва Замухришин, като сяда. — Из всичките ми части и органи имаше ревматизъм. Осем години ме мъчи, място не си намирах... Ни денем, ни нощем, благодетелнице моя! Лекувах се и при доктори, и при професори в Казан ходих, и с минерални тини разни се лекувах, и вода пих, и какво ли още не опитах! Състоянието си пропилях, майчице-хубавице. Тези доктори освен вреда нищо друго не ми донесоха. Те вкараха болестта във вътрешността ми. За вкарване я вкараха, а да я изгонят — тяхната наука не достигна... Само парите обичат да вземат, разбойниците, а пък относно ползата на човечеството, какво ги е грижа. Предпише ти някаква си хиромантия, а ти пий. Душегубци, с една дума. Ако да не бяхте вие, ангеле наш, сега да съм в гроба! Отивам си от вас онзи вторник, гледам зрънцата, дето ми дадохте тогава, и си мисля: „Каква полза от тях? Къде ще могат да излекуват тези едва видими песъчинки моята грамадна застаряла болест?“ Мисля си така аз невярващият и се усмихвам, а щом взех зрънцето — моментално! Сякаш не съм бил болен, изведнъж изчезна. Жената ме гледа с изпулени очи и не вярва: „Ама ти ли си това, Коля?“ — „Аз, казвам.“ И паднахме ние с нея пред иконата на колене, и почнахме да се молим за ангела наш: „Прати й, господи, всичко, което ние само чувствуваме!“
Замухришин изтрива с ръкав очите си, става от стола и показва намерение да падне отново на едно коляно, но генералшата го спира и го туря на стола.
— Не на мене благодарете! — казва тя, цялата зачервена от вълнение и като гледа възторжено портрета на отец Аристарх. — Не на мене! Аз тук съм само послушно оръдие... Наистина чудеса! Застарял осемгодишен ревматизъм от едно зрънце скрофулозо!
— Три зрънца бяхте така добра да ми дадете. Едното от тях взех на обед — и моментално! Другото вечерта, а третото на другия ден — и оттогава вече нищо. Никъде не ме е боднало! А пък бях се приготвил вече да умирам, на сина си в Москва писах да си дойде! Мъдрост ви е дал на вас господ, изцерителко! Ето ме сега си ходя и сякаш съм в рая... Миналия вторник, когато дойдох при вас, куцах, а сега и зайци мога да гоня... И сто години мога да живея. Но една е бедата само — немотията ни. И здрав да си, за какво ти е здраве, като няма с какво да живееш? Нужда, по-лоша от болестта, ни съсипа... Да вземем например ей такава една работа... Сега е време да се сее овес, а как да го посееш, като няма семе? Ще купиш, а пари... знае се какви пари имаме ние...
— Аз ще ви дам овес, Кузма Кузмич... Седнете, седнете! Вие така ме зарадвахте, такова удоволствие ми направихте, че не вие, а аз трябва да ви благодаря!
— Радост наша сте вие! Толкова добра душа да създаде господ! Радвайте се, майчице, като гледате добрите си дела. А пък ние, грешните, няма и на какво да се порадваме... Ние сме хора дребни, малодушни, безполезни... нищожества... Само дето се наричаме дворяни, а в материален смисъл сме си същински селяни, дори и по-лошо... живеем в каменни къщи, а излиза само мираж, защото — покривът тече... Няма дъски с какво да си купим.