Амброуз Биърс
Син на боговете
Статия в сегашно време
Ветровит ден, слънчев пейзаж. Отворена страна на ляво, надясно, напред, назад — гора. В края на гората — отрязани дървета на купчини. Гората е жива, пълна със странни звуци — тракане на колела, като от артилерийска батарея, мърморене и хъмкане на войници, звук от безбройни стъпки по сухите листа, чупене на клони, дрезгави команди на офицери. Групи от конници на фронта, все още нескрити, много от тях взрени в кръста на хълма, на около миля далеч. Пред цялата тази силна армия, пред цялата войска в гората, огромната пречка на отворената страна. Върхът на онзи прекрасен хълм, като че ли казва "Пазете се!" Зад него се простира огромна каменна стена, чиито край се губи от погледа. Зад стената - ров, зад рова — могат да се видят колове… Всред коловете, какво?, ей това е което трябва да бъде открито…
Вчера, както и много предишни дни сме се били някъде, навсякъде имаше оръжия, най — често се чуваше воя на мускетите, смесен с викове, къде наши, къде на врага. Тази сутрин врагът беше изчезнал. Трябва да се движим напред през насипите, през местата, където напусто се мъчехме да преминем преди, през напуснатите обезлюдени чужди лагери, през гробовете на убитите, през гората.
Колко странно беше всичко, колко странно изглеждаше! Нищо не ни беше познато, най-обичайни неща, старо седло, счупено колело, забравена столова — всичко това, свързано по някакъв начин с хората, които ни убиваха. Войникът, никога не схващаше враговете като хора сами по себе си, никога не допускаше да го докосне чувството, че враговете са човешки същества, като него самия, различно устроени от природата на собствена им земя. Следите от тях привличаха интереса му. Мислеше за тях, като нещо недостъпно, почти непристъпно, усещаше неочакваното им присъствие, като нещо далечно, като нещо по-голямо, отколкото бяха, като през мъгла. Като че ли благоговееше пред тях. От краят на гората до стръмнината се виждат следи от конски копита и от колелета, колелетата на топовете. Ясно е, че тук са прекосявали хиляди, не бяха използвали пътищата. Това е то ясната отлика между оттеглянето и отстъплението.
В онази група конници е нашият командир, неговият екскорт. Гледа далечния връх, държи далекогледа с двете си ръце, с ненужно повдигнати лакти. Мода е, в жестът се крие достойнство, пристрастени сме към жеста. Изведнъж се накланя към земята и казва нещо на човека до него. Двама или трима се отделят от групата и тръгват през гората в различни посоки. Не можахме да чуем думите, но ги знаехме — "Кажи на Генерал Х да изпрати съгледвачи". Онези от нас, които не бяха в строй, застават, почиващите се изправят и застават по места. Някои от офицерите скачат от конете и оглеждат седлата ни, после пак скачат на конете.
Галопирайки с всичка сила се появява млад офицер на снежно бял кон. Седлото му е кървавочервено. Глупак! Никой, който въобще някога е бил на война и знае все пак какво е естеството на битката, не би тръгнал със снежно бял кон. Такъв цвят е просто смешен за живота на войника и издава тщеславие. А и значително повишава смъртния риск.
Този млад офицер е в пълна униформа, облечен като за парад. Със златен аскебалт, целия в синьо и златно, едно издание на Поезията на Войната. Вълни на подигравателен смях се понасят от цялата предна линия. Но колко прекрасен е той!, с каква небрежна грация е възседнал коня си. Той застана на известна дистанция от командира и поздрави. Старият войник кимна фамилиарно, познава го. Започват лек разговор, младият предлага нещо, старият — отказва. Нека се приближим. Ах, твърде късно. Всичко е свършило вече. Младият офицер поздравява отново, обръща коня и тръгва направо към кръста на хълма. Съгледвачите сега излизат от гората и тръгват към откритото пространство. Командирът говори на тръбача си, той надува инструмента — Тра-ла-ла! Тра-ла-ла! Съгледвачите спират.
Междувременно младият конник е пробягал вече сто ярда. Язди като че ли на разходка, направо към високия баир, без нито веднъж да се обърне назад. Колко славно! Боже, какво не бихме дали да сме на неговото място, с такъв дух! Не вади сабята, дясната му ръка просто лежи на една страна. Бризът закача перото на шапката му и го развява красиво. Слънчевите лъчи почиват по раменете му, прекрасно, като благословия. Язди само напред. Десет хиляди погледа са впити в него, десет хиляди притихнали сърца чакат. Не е сам, има всичките тези души зад себе си. Но помним, че се смяхме. Напред и напред, направо към стената, язди. Нито веднъж не погледна назад. О, ако погледне, ще види цялата любов, обожанието, изкуплението!
Нито дума! Хората в гората все още мърморят, невидимите, невидяните, но ние на предната линия — мълчим. Якият командир е като статуя. Командирският екип, всеки с далекоглед в ръка, не мърда. Цялата предна фронтова линия е обхваната от нов вид внимание, всеки мъж е разбрал значението на това, което става пред очите му. Всичките тези калени, силни, недоловими убийци, за които смъртта е част от ежедневието, от начина на живот, които спят под голите хълмове, заобиколени от воя на оръдията, обядват под обстрела на чуждия огън, играят карти на труповете на добрите си приятели, всички те гледат със затаен дъх и притихнало сърце, какво ще се случи с живота на един едничък мъж. Каква магнетична сила, какъв кураж, каква саможертва.