Прах навсякъде! Невероятно! Омагьосаният конник и коня прекосяват дефилето, изкачват се по другия хълм, пълна тишина, за да попречат на друга чужда армия. Още един момент и избухва й другия хълм. Конят тича, разцепва въздуха. Най-сетне падат! Но нека видим пак! — мъжът скача от умрялото животно. Застава прав, не мърда, държи сабята над главата си. С лице към нас! Сега сваля ръката си до нивото на лицето, протяга я напред, острието на сабята описва дъга. Това е знак към нас, към света, към идните поколения. Това е поздрав на герой към смъртта и историята!
Без думи! Мъжете надигат глави, треперят от емоция! Скачат на конете, плачат, хващат оръжията и прекосяват откритата шир. Нашите оръжия заговарят, хорът на врага е пълен, надясно, наляво, по — далеч, отколкото може да стигне погледа, далечният хълм сега и изглежда толкова близо, с кули до облаците, стрелите хвърчат към нас. Човек след човек изплуваме от гората, линия след линия се носят напред, оръжия светят на светлината на слънцето. Батальоните под строй. Те пазят подходяща дистанция от фронтовата линия.
Командира не е мръднал. Сега гледа с далекогледа наляво-надясно. Гледа как потоци от хора се стичат върху армията му, като разбунтували се реки. Нито знак, нито чувство по лицето му, мисли! Отново отправя поглед в далечината, пак към онзи хълм, към върха. Каза нещо на тръбача. Тра-ла-ла! Тра-ла-ла! В заповедта има нещо надменно. Тя е повторена и от тръбачите на всички останали командири, ясните металически звуци заявиха себе си пред полето, пред врага и се сляха в музиката на оръжията. Да се спреш, значи да избягаш! Войските тръгнаха бавно назад, войниците сърдито ги последваха, прибирайки ранените, разузнавачите се върнаха, държаха мъртвия.
Ох, онази страшно ненужна смърт! Големият дух е напуснал прекрасното тяло, толкова самотно, всред хълма, не можеше ли да бъде пощаден от безсмисления край? Може ли в едно единствено изключение да има толкова много от голямото безжалостно изящество на божественото, на вечния закон?