По лицето на капитана се изписа подозрение, което бързо премина в упрек.
— О, само една малка шега, капитане — оправда се Грийф с извиняващ се вид на ученик, хванат от възрастен в някаква пакост.
Капитан Уорд изсумтя, но Денби бе целият внимание.
— Бих искал да дойда с вас, господин Грийф — каза той.
Грийф кимна в знак на съгласие.
— Вземете няколко брадви и мачете — каза той. — О, между другото и два силни фенера. Проверете дали са пълни с газ.
V
Един час преди залез слънце „Уъндър“ стремително се носеше край малкия залив. Вятърът се бе засилил и започнаха да се вдигат големи вълни.
Плитчините към брега вече бяха побелели от кипящата пяна, докато тези по-навътре в морето засега личаха само по безцветната вода. Когато шхуната зави срещу вятъра и кливерът и стакселът бяха прехвърлени, спуснаха във водата спасителната лодка. В нея скочиха шестима туземци от Санта Крус, намъкнали панталони и въоръжени с пушки. Денби, с фенерите в ръце, скочи на кърмата. Грийф, който вървеше след него, се поспря до релинга.
— Молете се нощта да е тъмна, капитане —
каза той.
— Ще бъде — отвърна капитанът. — И без друго няма луна, а няма да има и небе. Ще е и малко
бурна.
Тази прогноза накара лицето на Грийф да засияе, което подсили още повече златистия блясък на загорялата му кожа. Той скочи долу до Денби.
— Потегляй! — заповяда капитан Уорд. — Прибери предните платна! Завърти кормилото! Така! Задръж! Дръж този курс!
С издути платна „Уъндър“ зави зад носа и пое към Габера, а спасителната лодка, тласкана от шест гребла и управлявана от Грийф, се насочи към брега. С изключително майсторство той преведе лодката през тесния, криволичещ канал, през който не би могъл да мине съд по-голям от спасителна лодка, докато плитчините и рифовете останаха зад тях и те стигнаха до тихия, леко набразден бряг.
Следващия час работиха усилено. Грийф ходеше насам-натам сред дивите кокосови палми и шубраците и подбираше дърветата.
— Сече туй дърво, сече онуй дърво — нареждаше той на чернокожите. — Не сече онуй друго дърво — каза той, като поклати глава.
Накрая беше разчистен клиновиден отрязък от джунглата. Близо до брега остана една висока палма. На върха на клина се възправяше друга. Смрачаваше се, когато запалиха фенерите, качиха ги на двете дървета и ги завързаха.
— Оня далечният фенер е много нависоко — Дейвид Грийф критично го огледа. — Смъкнете го десетина фута по-надолу, Денби.
VI
„УилиУо“ пореше водата и оставяше след себе си диря от пяна, защото дъхът на отминаващата буря бе още силен. Чернокожите вдигаха големия грот, който бе свален в движение, когато напорът на вятъра беше най-мощен. Якобсен, който надзираваше работата, им заповяда да хвърлят фаловете на палубата и да бъдат готови, а сам той отиде на носа, откъм подветрената страна, и застана до Грифитс. Двамата се взираха напрегнато, с широко отворени очи в плътната стена на мрака, през която летяха, наострили уши да чуят шума на разбиващите се в невидимия бряг вълни. Този шум в момента бе единственият им ориентир за воденето на кеча;
Вятърът поотслабна, облачната мантия изтъня и
се разкъса, и на слабата, мъждукаща звездна светлина се открои обраслият с джунгла бряг. Пред тях, точно от подветрената страна, изникна нащърбен скалист нос. И двамата напрегнаха взор към него.
— Нос Амбой — обяви Грифитс. — Водата там
е достатъчно дълбока. Якобсен, застани на кормилото, докато установим курса. Хайде, размърдай се!
Босоног и с голи крака, с оцеждаща се дъждовна вода от оскъдното му облекло, помощникът се затича към кърмата и смени чернокожия на кормилото.
— В каква посока се движим?
— Югюгозапад!
— Още един румб на запад! Готово ли е?
— Готово!
Грифитс прецени новото положение на нос Амбой спрямо курса на „УилиУо“.
— Още половин румб на запад! — извика той.
— Половин румб на запад! — долетя отговорът. — Готово!
— Така! Дръж така!
— Курсът е установен! — Якобсен предаде кормилото на дивака. — Тебе води кеч добър, ясно? — а предупреди го той. — Не води добър, строша твойта проклета черна глава.
Той отиде отново на носа и застана до другия;
облаците отново се сгъстиха, мъжделивата звездна
светлина изчезна, засвири вятър и се разрази нова буря.
— Внимавай за грота! — изрева Грифитс в ухото на помощника, като същевременно следеше поведението на кеча.
Той се наклони силно настрани и релингът от подветрената страна се скри под водата, докато Грифитс измерваше силата на вятъра и търсеше пролука в стихията му. Възтоплата морска вода, в която тук-там проблясваха фосфоресциращи капчици, се плискаше в глезените и коленете му. Вятърът засвири по-висока нота, а вантите и щаговете отговориха в хор с пронизително свистене, докато „УилиУо“ се килваше все по-настрани и надолу.