Илиян Димитров
Син
„Кристин!…“
Протегна се и с едно движение извади белия лист от машината. На първия ред, с до болка познатите му разкривени букви на старата му пишеща машина, бе изписана една единствена дума.
С някаква ленива, безсмислена злоба стисна острата хартия и я хвърли към коша препълнен с празни смачкани листи.
„..Как изглеждаше лицето й когато се усмихваше?.. Нима не помня как изглеждаше лицето й когато се усмихваше?…“ — гласът питаше в главата му, чужд и далечен, един от гласовете, от които се опитваше да избяга.
„… не съществувам…“
Какво се бе случило? Защо всичко се бе променило така изведнъж; бе се стоварило върху него и го бе притиснало, превръщайки го в празна черупка. Сякаш някой го беше смачкал с някаква ленива, безсмислена злоба и го бе хвърлил в коша при другите смачкани ненужни, използвани листи. — „А нима наистина тя се е усмихвала някога?..“
Не помнеше!... А може би не искаше да си спомни?.. Нейното лице,.. нейните очи,.. недоизказаното обвинение и присъдата, която той трябваше да приеме защото…
„Джери е мъртъв!...“
„…Така е било писано.“
„Кристин!...“
Очите му несъзнателно проследиха траекторията на топчето.То се удари в ръба на коша и за секунда му се стори, че ще успее да се задържи там. Сякаш наистина бе възможно, ей така изведнъж и без причина, законът за гравитацията да спре да действа; сякаш бе възможно за един безкраен миг да спрат да действат всички закони, и физични и човешки, и времето да застине във вечност, в която не съществуват нито мислите, нито болката… нито смъртта…нищо! Да замръзне в пустота…
„Кристин!…“
Мигване (!)… и времето се втурна и разби илюзията за безвремие. Топчето падна на земята.
Без да бърза той извади поредния бял лист и го зареди на машината. Погледът му бавно се фокусира върху грубата, зърнеста хартия.
„Празен както живота ми… пуст…“
Пръстите му пробягаха по клавиатурата. Седем удара. Затвори очи. Не искаше да вижда. Не искаше да знае. Не искаше да помни.
В какво се бе превърнало всичко? Пепел?.. Забрава?.. Безчувствие?.. Някакво безсмислена рутина от повтарящи се действия: спане, хранене, спане… и болка..
„…какъв ужас… изглеждаш ужасно... наистина каква трагедия… моите искрени съболезнования…“
„Ало, господин Питърсън?…“
„… да, да наистина не е редно… знам как се чувстваш… така било писано…“
„Ако може да дойдете до участъка. Случил се е инцидент…“
„…не, не ще се оправя някак… да, аз и Кристин,… такова нещо не се преживява… животът продължава…“
„Вашият син Джереми Питърсън вчера е станал случайна жертва на…“
„…Господ прибира вересиите си… нищо по лошо от това…“
„Ало, господин Питърсън, там ли сте, чувате ли ме..“
...и още и още гласове, гласове, като евтини маски върху хартиени лица; пискливи стържещи, задавени от сълзи, преливащи от болка, изкривени от плач — гласовете на света без лице… Заглъхващи, нищо не значещи гласове, които те затварят в клетка от мълчание, които те обричат на самота, които те откъсват от реалността, като внезапно разпаднала се телефонна връзка, която те оставя със слушалката в ръка и протяжния, виещ, вой на празната линия.И ти потъваш… изгубваш се.
Няма звуци. Само
„…червено…“
цветове…
Едно всепоглъщащо и вездесъщо червено, което те залива подобно разбеснял се океан, и неумолимо те дърпа надолу към дъното където те очаква зейнал ковчег.
Изстрел. И после още един. И още един и още…
Джери беше само на петнадесет. Целият живот бе пред него. Но животът му бе свършил там сред начупената витрина и разпилените кутийки Пепси.
„Джери обичаше Пепси.“
„… случайна жертва…“ — полицаят беше казал именно „случайна“, сякаш там горе някой се бе разсеял за миг, отплеснал се и… недоглеждане, какво чак толкова?…
„Моят син!“
Преди няколко месеца би го изкрещял. Би се изправил сам, в окото на гръмотевична буря облечен в ризница, предизвикващ боговете на дуел и би изкрещял колкото му държат гърдите, толкова силно, че да го чуят дори през шума на гръмотевиците, там, на небето:
„МОЯТ СИН!!! МОЯТ ЕДИНСТВЕН СИН!!! ЕТО ТОЛКОВА!!!…“
Но сега,… сега не може. Сега може само да го изсъска. Като змия. Защото буцата е запречила гърлото му. Черната, студена лепкава буца, която расте в него, души го, разкъсва го, изгаря гърдите му, убива го… Буцата, която се появи откакто… Буцата, в която се превръщат красивите и весели спомени когато смъртта ти отнеме онова, което им е давало живот и ги е правело красиви и весели…