„Кристин…“
„Казват, че е бил дрогиран до върха на ноктите. Влязъл в магазина и открил безразборна стрелба по всичко, което си движи. Даже не е поискал парите от касата или нещо подобно. Просто е извадил пистолета и е стрелял докато е свършил пълнителя. После заредил втори и продължил да стреля, докато в магазина не останал нито един жив човек. Най накрая сложил дулото под брадичката си и си отнесъл мозъка. Било истинска касапница…“
Гласовете от полицейския участък. Гласовете от вестниците, които намериха материал за първите си страници. Гласовете на хората в кафенето, в магазина, в дрогерията, на улицата, навсякъде (!)…Гласове,… гласове,.. и още гласове… Гласове, които го преследваха навсякъде, от които не можеше да избяга защото те бяха в главата му, защото те бяха част от него, хиляди гласове, които превръщаха света в ад, а ада в жадуван покой.
А къде беше гласът на Джери? Къде беше нейният смях? Къде беше самият той?
Не знаеше. Знаеше само, че Джери е мъртъв; знаеше, че Кристин всяка вечер плаче оттатък докато той се налива до безсъзнание
(защото през нощта гласовете стават прекалено силни и нищо не може да ги заглуши. Нищо!..)
пред пишещата машина, пъха празните листи, а после ги смачква и ги хвърля на земята; знае, че тя заспива само след като изпие една шепа хапчета. Знае, че всеки ден, тя става рано, излиза и се връща късно вечер. И всеки ден когато затвори вратата тя изчезва от живота му. И той я забравя. Сякаш никога не е била. И всяка вечер когато се върне я среща за първи път; непозната, с натежали торбички под очите, бледо, изострено лица и несресана, мръсна коса…
Знае, че наема не е плащан от три месеца. Знае, че в хладилника няма нищо, че шкафовете са празни и, че всичко това не се случва на него. Защото не може да се случва на него. Защото Господ е добър и не би му причинил това. Не би го причинил на никого. Защото не е редно баща да погребва сина си. Не е редно. А Господ не прави нередни неща. Нали! Нали?! Нали?…
„Машината…“
Всички го изоставиха. Всички. Само Машината му остана вярна. Тя му шепти нощем. Може да различи гласа й сред хилядите гласове в главата си. Чува я в съня си. Само тя може да проникне там. Защото тя е приятел. Тя е добро. Тя знае. Тя му шепти нощем в сънищата му със своя тракащ глас и му обеща…Обеща да му върне Джери…Да, тя ще му го върне. Скоро! Много скоро!
А Кристин? Тя вече е една непозната, която спи оттатък в спалнята. Той не я познава вече. Да, тя спи… Той я видя! Видя я! Видя и хапчетата. В ръката й. Многото розови хапчета, които обещават само розови сънища.
„Розови хапчета за розови сънища!“
Или може би за пустота?… Хапчета ПРОТИВ сънища, хапчета ПРОТИВ мисли, хапчета ПРОТИВ чувства, хапчета ПРОТИВ болка, хапчета, които ще я заведат обратно при Джери…. Които ще спрат всички физични и човешки закони за нея. Завинаги!.. И тя ще замръзне.
Тя спи. Спи и се усмихва в съня си. Той я видя. Той знае. Той се усмихва.
„Хапче за сън.“
И той си има свое хапче за розови сънища. За сладки сънища без образи, без гласове, сънища в един единствен цвят —
„Какъв е цветът на красивите сънища?“
черен! Черен!Като мастилото на машината, която щеше да му донесе така жадуваното забвение и щеше да му върне сина, щеше да му върне Кристин, старата Кристин, която обичаше да се смее и когато беше нервна имаше навика да си играе с косата си…
Да, тя щеше да му върне всичко…Всичко!… Защото той вярва в нея! Вярва в нея с цялата жар и огън на изгарящата го болка, вярва в нея с агонията на умиращия от рак, вярва в нея с безумния кошмар на своята лудост.
Тя ще му върне момчето… тя и белите листи, където всичко е възможно и всички лъжи стават истини.
Но не трябва да мисли за това!…
Няма лъжи! Всичко е истина! Джери ще живее отново! В един друг свят, в която няма дрогирани тийнейджъри с автоматични пистолети, няма нужда от хапчета за да заспиш, няма гласове… Свят, в който ще бъдат всички заедно.Ще живеят! Ще бъдат! Ще…
И той пише!
Пише… пише