Студената влага проникваше навсякъде и Стоян вървеше свит, с ръце в джобовете на панталоните си, защото нямаше горно палто. Обущата му бяха кални, скъсани и пропущаха.
Те излязоха извън града, тръгнаха по калното шосе и дълго вървяха.
Дядо Никола на едно място спря.
— Ти се върни, синко, не гази калта. Аз ще взема тук през ливадите — по-пряко. Мъглата се разреди, не ме е страх.
— Ще повървя и аз малко, па ще се върна — рано е.
Старецът и Стоян тръгнаха през ливадите. Те вървяха мълчаливо по влажната трева, избикаляха локвичките и бързаха. Когато стигнаха малката елхова горичка, те се отправиха през нея по тесен коларски път.
Стоян се спря.
— Стига дотука. Ще се върна вече.
Бащата разтвори ямурлука и подаде ръка за сбогом.
Отведнаж той усети, че яките, железни ръце на сина му го стиснаха за гушата и го повалиха на земята.
Кървава мъгла премина през очите му. Дъхът му спря. Нещо тежко нахлу в гърдите му, той поиска да извика, но не можа. А после усети, че топлината, която стягаше шията му, изчезна. Студенина проби тялото му, той отвори очи и разбра, че лежи в калта. Беше тъмно. Черна непрогледна нощ поглъщаше всичко.
Старецът протърка очи, поиска да се изправи на краката си, но не можа. Страшна мисъл мина през главата му. Той попипа пазухата си. Елека му беше разкопчан и парите липсваха.
„Дано е сън, дано е сън“ — помисли той, направи усилие да стане, повдигна главата си и като се подпря на ръце, седна. В гърдите му имаше някаква страшна тежест. Той едвам дишаше. Студената влага го освести. Той си спомни всичко. И разбра всичко.
— По-добре да ме беше убил. А сега пак ще живея!
Дядо Никола захлупи лице с ръцете си и окаяно и горчиво заплака.