— Върви подире ми и каквото правя аз, туй ще правиш и ти!
И ние отидохме в планината и се намерихме сред голяма палмова гора. По върховете на дърветата седяха много маймуни. Като ни видяха, те се озъбиха свирепо насреща ни и закрещяха, колкото им глас държи. Аз се изплаших и поисках да избягам, но Мансур ме спря и каза:
— Развържи чувала си и виж какво има в него!
Аз развързах чувала и видях, че той е пълен с гладки, обли камъчета. Мансур също разтвори своя чувал, загреба оттам шепа камъчета и ги хвърли към маймуните. И маймуните заскачаха с див крясък от палма на палма, започнаха да късат ожесточено орехи и да ни замерват с тях. Ние бягахме и се криехме между дърветата и само два ореха ни засегнаха леко.
Скоро земята наоколо ни се покри с едри кокосови орехи. Когато в чувалите ни не остана нито едно камъче, ние ги натъпкахме с редките плодове и се върнахме в града. После продадохме орехите на пазара и получихме за тях толкова злато и скъпоценни камъни, че едва ги занесохме У дома.[138]
На другия ден пак отидохме в гората и напълнихме чувалите с кокосови орехи. Така за няколко дни цялата къща на Мансур преля от богатство и не можеше да побере повече никакви съкровища.
— Сега можем да наемем един кораб и да заминем за Багдад — рече Мансур.
И ние избрахме най-големия кораб, натъпкахме го със злато и скъпоценни камъни и отплавахме към родната страна. Случи се хубаво време и през целия път не ни сполетя никаква беда.
Когато пристигнахме в Басра, натоварихме съкровищата си на камили и една слънчева привечер нашият керван се озова благополучно в Багдад.
След разказа за петото си пътешествие Синдбад Мореплавателя дигнал наздравица в чест на събраните гости и обещал да им разкаже на другия ден какво се случило по-нататък. Преди да изпрати Синдбад Носача, той не забравил да му даде обичайните сто жълтици.
И носачът си отишъл у дома и на сутринта, като прочел молитвата си, отново се явил в къщата на гостолюбивия домакин.
Дошли и другите гости, насядали край трапезата и Синдбад Мореплавателя започнал чудния разказ за своето
Шесто пътешествие
— Върнах се към предишния си охолен и безгрижен живот в Багдад и не минаваше ден без пиршества и веселби.
Но когато на човек е писано да тегли от главата си, нищо не може да предотврати бъдещите му нещастия.
Веднъж у мен се загнезди мисълта да напусна дом и родина и пак да тръгна по белия свят. Подмамен от тая мисъл, аз взех със себе си много стока, натоварих я на един тримачтов кораб и потеглих от Басра към незнайните далнини.
Слънцето изгряваше и залязваше, а ние все пътувахме и не виждахме никакъв бряг.
Една сутрин капитанът се развика тревожно:[139]
— Нашият кораб е сбъркал пътя и ние сме попаднали в непознато море!
И той се покатери на главната мачта и се огледа на всички страни.
В това време задуха силен вятър и ни залюшка над разярените вълни. Дълго се борихме с урагана и най-сетне корабът ни налетя на някакъв скалист остров и се разби на късове. При това корабокрушение загинаха повечето моряци и пътници и само неколцина от нас оцеляха и се измъкнаха на брега.
Като тръгнахме из острова, стигнахме до една река, на чието дъно блестяха бисери и всякакви скъпоценни камъни. Край бреговете на реката растеше китайско алое1, а на едно място извираше амбра2, която от силния слънчев пек течеше като разтопен восък.
Събрахме каквато храна имахме и всеки ден ядяхме по малко от нея, за да ни стигне за по-дълго време. Но дните минаваха, храната ни се свърши и другарите ми започнаха да измират от глад. Така измряха всички и аз останах сам, очаквайки смъртта да грабне и мен. И тъкмо когато се бях примирил, че ще загина на пустинния остров, внезапно ме озари една щастлива мисъл. „Тая река трябва да има начало и край — рекох си. — Ако аз направя сал и заплавам по течението, може би ще изляза в някое населено място.“
И с последните сили, които ми бяха останали, аз сглобих от дъските на разрушения ни кораб малък сал, натоварих го с бисери, скъпоценни камъни, алое и амбра и се впуснах по реката.
Скоро пред мен се изпречи висока планина, в която водата бе пробила тесен проход. Поисках да обърна сала назад, но попаднах във водовъртеж и течението ме повлече под планината. Отначало беше светло, но колкото по-навътре отивах, тъмнината все повече се сгъстяваше, докато ме обгърна пълен мрак. Неочаквано главата ми се удари о камък — проходът ставаше все по-нисък и по-тесен и салът едва се придвижваше напред. Легнах по очи и не смеех да мръдна. Струваше ми се, че всеки миг планината ще се стовари отгоре ми и ще ме смаже. Най-сетне, отпаднал от слабост и умора, аз заспах.[140]