Журналистите изписаха милиони редове за Ма Бекер и нейните синове, за Клайд Бароу и Бони Паркър, за Прити Бой Флойд, за Бейби Фаст Нелсън, за Елвин Каритс, за Джон Дилинджър и Кели Картечницата… Списъкът им е почти толкова дълъг, колкото и броят на жертвите им.
По този начин „неподкупният“ Томас Дауей след своята серия от подвизи срещу основателите на Синдиката на престъпниците и след разкритията, засягащи ужасяващата дейност на Анонимното дружество за убийства, се ползваше с огромната популярност на силен човек, смел американец, безстрашен, безупречен, рицар в съвременните смутни времена, отдаден изключително в служба за защита на вдовиците, сираците, бедните и ограбените. Той беше олицетворение на добродетелта, победила порока. Един карикатурист го беше нарисувал с неговите малки гъсти мустаци как, издул бузи, с едно духане измиташе авгиевите обори.
Със своите непрекъснати действия, насочени към унищожаване на престъпния свят, Дауей стана символ на превъзходството на законността над силата. Яхнал своята увеличаваща се от ден на ден популярност, той можеше да мечтае за най-високите политически постове. И с право, защото вече се говореше, повече за него, отколкото за Рузвелт.
Лучиано никога не забравяше за тези негови бесни амбиции. Той чудесно знаеше как да ги подклажда. Макар да излежаваше от дълго време доживотната си присъда в Данемора, Лучиано не се съмняваше, че един ден ще се намери с най-добрите карти в ръка и че след една чудесна комбинация ще потвърди окончателно дадения му прякор Щастливеца. Комбинация, както винаги колкото забележителна, толкова и отвратителна.
След като примами Дауей, като му предаде Лепке, той започна атака срещу съдията Маккук, същият съдия, който проведе съдебните заседатели по лабиринта на тяхната съвест, а след това му подписа и присъдата.
Маккук, станал вече съдия във Върховния съд на щата Ню Йорк, имаше възможност да поизкриви решението на съда, взето срещу него. Да бъдеш съдия още не значеше да живееш в пълно спокойствие. Маккук сам трябваше да се убеди в това…
Три години след осъждането на Лъки Лучиано съдбата се обърна срещу него. Ако не намереше захар в резервоара на колата си, то се чупеше кормилото или отказваха спирачките. Броят на катастрофите му по пътищата стана такъв, че всички полицаи по движението го поздравяваха на малко име. Един ден изгоря гаражът му заедно с новия „Крайслер“, който току-що беше купил. За нещастие пламъците обхванаха и къщата, която още не беше изплатена. После жена му почина при извънредно загадъчни обстоятелства и докторът дълго се бави, преди да даде разрешение да я погребат. После същото се случи с един от синовете на съдията… И добрият съдия Маккук поиска да види Лучиано в Данемора. Те прекараха заедно два часа в стаята на лекаря на затвора д-р Мартин и съдията излезе със сълзи на очи. Оттогава неприятностите спряха. Не бива да се приема като лошо отношение забележката, че когато през 1943 г. Мое Полакоф поиска за своя клиент Лучиано условно предсрочно освобождаване, съдията Маккук (независимо че според предишните му изявления Лучиано, „опасно извратен престъпник, неспособен да се поправи“, беше излежал само непълни седем години от присъдата) даде благоприятно мнение: „Ако Лучиано продължава да сътрудничи и да се държи в затвора примерно, то той може да се обърне с молба за смекчаване на наказанието.“
Неприятностите направиха съдията любопитно снизходителен, като не забравяме, че показанията на Релис потвърдиха: Лучиано е човек далеч по-опасен, отколкото си представяха по време на процеса му. Всъщност без всякакво съмнение той беше най-големият престъпник на всички времена. Значи… помилване!