Уведомен за неговите подвизи, Бенито Мусолини поиска да се срещнат. Те са се виждали дванадесет пъти и дълго са разговаряли насаме.
Едно от безпокойствата на Дуче беше констатацията, че милионите италиански емигранти в Америка не разбираха нищо от доктрината за Велика Италия и добродетелите на старите римляни. Той искаше да обедини стадото си. Опасността от подобна акция стана очевидна по време на събитията от 1941–1942 г., когато, след като Организацията парализира работата по кейовете на Ню Йорк, всред американците англосаксонци се пробудиха расистки чувства към „макаронаджиите“-италианци и другите малцинства. Те останаха под подозрение до края на войната. Да ограничи това мнение се зае един италиански журналист, Карло Треска, който посвети на това дело целия си ум и голям талант. Той формира издателска група, която започна да издава на италиански език седмичника „Il Mortello“ („Чукът“). Скоро той стана най-популярният печатен орган сред всички емигранти от полуострова. Вестникът водеше много умно организирана пропаганда, правейки със стрелите си на решето Мусолини.
В Рока деле Каминале беше подписан договор между двамата мъже. И двамата съвестно го изпълняваха. Пръв трябваше да поднесе доказателства, че изпълнява поетите задължения дон Вито. И той го направи.
На ъгъла на 15-а улица и 5-о авеню на Ню Йорк един човек се готвеше да пресече: Карло Треска. Един друг тръгна пред него, като че ли го покани да го последва. Прокънтяха няколко изстрела. Карло Треска падна най-напред на колене, избърса челото си, където се беше забил един от куршумите, погледна окървавената си ръка, изтри я в сакото си и падна мъртъв. Убиецът пресече сам, със спокойни крачки, без никой да го обезпокои. (Това убийство може да бъде приписано на Кармине Галанте (Частна архива на авторите). Тони Бендер „организира“ акцията на професионалния убиец. Лучиано им вдигна луда патърдия, че са действували по команда на Дженовезе, без съда „Кенгуру“, единствената инстанция, която можеше да съди и осъжда на смърт. Накрая, беше военно време…
Кармине Галанте беше застрелян с девет куршума на 21 юли 1979 г. в Ню Йорк (по този повод виж статията „Убийството на кръстника“ от Жан Марсили в „Paris — match“, N1574).) Това се случи през януари 1943 година.
През февруари същата година за неговите добри и лоялни услуги дон Вито Дженовезе получи най-високото звание във фашистката държава. Дуче собственоръчно закачи на гърдите му ордена „Комендаторе“.
Най-стабилна подкрепа дон Вито получаваше от префекта на Неапол Албини, изцяло корумпиран под грижите на първооткривателя на системата за смазване, самия Франк Костело.
Влиянието на Дженовезе пред Дуче стана такова, че през зимата на 1943 г. той успя да подреди Албини като заместник-държавен секретар по вътрешните работи. Вътре в апарата на партията злоупотребите на префекта на Неапол бяха известни на всички, но въпреки това Мусолини потвърди назначението. За Дженовезе това беше голяма победа: „Сега ще има възможност да си напълня гушата“ — заявяваше той, потривайки ръце.
Но неговият успех в обществото стана колосален, когато успя да оплете в мрежите си наистина много голяма риба, граф Чано, министъра на външните работи, зет на Дуче.
Една вечер дон Вито се забавляваше да слуша от едно момиче разкази за любопитни подробности от държанието на графа в любовните игри, когато съвсем случайно тя му подхвърли, че графът, макар и засега в съвсем малки дози, взима наркотици. Дженовезе скочи веднага върху плячката, която се оказа сговорчива. Оплетен от главата до петите в отровната паяжина, нещастникът не можеше вече да се измъкне и изпълняваше все нови и нови добре подбрани искания. Трафикът на наркотици се извършваше с личния самолет на Чано. При това в разгара на войната.
По-специално те отиваха заедно в Истанбул, взимаха „брутна“ пратка, която се рафинираше в Милано от двама специалисти, единият от които е още жив и си припомня с удоволствие преживяните красиви мигове от живота. (Частна документация на авторите.)
От този момент благодарение на Чано влезе в действие главозамайваща мрежа за доставки на наркотици. Канала образуваха пилотите на военни самолети, в много случаи герои от войната, но и кокаинисти. Един от тях беше съвипускник на Бруно Мусолини, той беше набраздил контролираната от Ромел Северна Африка с нелегални канали, а транзитният пункт Танжер се превърна в световна база на трафика с наркотици. Дон Вито имаше напълно свободен достъп до Вила Торлония, а граф Чано го въведе в най-високопоставените кръгове. Джузепе Бастианини му предостави неизброимо число паспорти.