И така, пред бандата на Четиримата изникна нов въпрос и започнаха разисквания на тема: „Имаме пари, не вършим нищо лошо, как тогава да избегнем неприятностите?“ Изход намери разумният Франки Костело:
— Още от деца сме виждали, че всички, чиято работа е да прилагат законите, знаят да протягат ръка и да затварят очи… Само че не трябва много да ги скубем, защото ще ни притиснат до стената. Но в случая заобикаляме един непопулярен закон, без да вредим на уважаваните институции и без да нанасяме щети на самите тях, на имота им. Единственото, което правим, е, че трупаме мангизи, а това предизвиква завист у някои и те ще ни отмъстят при удобен случай. Предлагам да отделим за тях една част от печалбите и добре да ги оплетем, без да се усетят, докато нещата вървят добре. Ако положението стане напечено, те ще имат същите неприятности като нашите и ще ги чака това, което ще чака и нас. Затова ще трябва да играят по гайдата ни, ако не искат да загазят заедно с нас…
Всички възприеха с възторг идеята, с изключение на Меир Лански, отговорник за използването на общия капитал, за когото всеки пропилян долар беше като изгубено завинаги дете.
Чарли Лукания подкрепи твърдо Франки и беше решено да му се отпусне една първоначална сума от 5000 долара.
Това беше гениално хрумване.
Добре възпитан, добре сложен, говорещ тихо, преливащ привидно от любезност, Франк Костело започна да прави услуги на уличните ченгета, да дава безвъзмездно пари на следователите, да измъква от трудни положения комисарите, да участвува в предизборните кампании на различни политически дейци, да се отблагодарява на съдиите за проявеното към бандата разбиране, защото нейните членове наистина не вършеха нищо лошо. Това му се отдаваше така добре, че за една година, тръгнал от дъното на Бродуей, той премина малките кътчета на Харлем и от Хъдсън Ривър стигна чак до Ню Джърси, предлагайки навсякъде предвидените суми долари, без да претърпи опасни неуспехи.
Петте хиляди долара бяха капка в морето. Вече и сто хиляди не стигаха. Един солиден процент от получените от контрабандата пари отиваше направо в това, което Лукания беше нарекъл не без чувство за хумор Банка за смазване.
Веднъж свикнали с подкупите, заплетени в игрите, корумпираните служители не заподозряха нищо лошо, когато им бе поискано да си затворят очите за фалшификациите в залаганията на конните надбягвания, за незаконните обзалагания и лотарии, за няколкото прекалено ярко червени фенера на улиците с публични домове. Дори и да искаха широко да си отворят очите за тези неща, те вече не можеха да го направят. За да си осигури помощта и съдействието на политиците, Костело измисли да носят храна на бедняците, витамини и възстановяващи силите лекарства на многодетните семейства, плодове на старците, пури на постоянните посетители на баровете, които искаха да си придават важност, макар че в джобовете им имаше само кибрит.
Чрез тази „Банка“ се смазваше предизборния механизъм, което принуди кандидатите да се настроят на нова вълна. Не може да се каже, че това ги извисяваше духовно, но знае ли човек каква сила върти стрелките на успеха и ги кара да се спрат точно на неговото име?
Машината обещаваше да работи безотказно, затова трябваше да се бачка всеки ден: трябваше да се намира и да се доставя алкохол. Нямаше време за почивка.
В началото имаше само хиляда и петстотин федерални агенти за контролиране на цялата територия на САЩ; в края на войната те станаха повече от три хиляди. Естествено митничарите, бреговата охрана, полицията на някои щати оказваха съдействие, но епизодично и не особено решително.
Ако се вярва на в. „Ню Йорк таймс“, първата голяма контрабандна пратка е била разкрита през юли 1921 година. Една истинска флотилия, напълнила трюмовете си над ватерлинията с каси уиски в едно пристанище на Бахамските острови — Бимини, хвърли котва на малко повече от три мили от брега, границата на териториалните води, край Лонг Айланд и Ню Джърси. Това ново морско авеню беше наречено „Булевард на рома“. Законодателите много скоро преместиха границата на териториалните води на девет, а след това на дванадесет мили. Но това не промени нищо.
Контрабандистите се нареждаха покрай товарните кораби и прехвърляха скъпоценния товар върху бързи малки катери, които се разпръскваха с голяма скорост, възползвайки се от нощта, мъглата или просто от сръчността на кормчията. Това лудешко бягство завършваше в някое от многобройните естествени заливчета в Монтаук, Ойстър Бей, Фрипорт. Там чакаха колони от тежкотоварни камиони. Екипи от наемници ги товареха и те се отправяха към Ню Йорк, охранявани отпред и отзад от големи лимузини, в които седяха най-добрите стрелци на бандите. През отворените прозорци стърчаха дулата на картечниците им тип Томпсън с кръгли пълнители с по петдесет куршума всеки.