В първата кола доверен човек — Джо Адонис, когато това беше конвой на бандата на Четиримата — държеше на коленете си пачка банкноти, завити във вестник. Обикновено полицията, предварително „смазана“, не се намесваше. Но понякога в щатите, през които преминаваха транзит, като графство Насо (щата Бахама), Съфолк, някои по-хитри ченгета спираха колоната с 45-калиброви пистолета в ръка. Точно навреме, просто за да получат още нещо отгоре.
Всичко се усложни, когато хитреци на дребно, изостанали малко от големите машинации в контрабандата с алкохол, си казаха, че след като са извън играта, ще им струва още по-евтино да се включат насила, като при това спечелят повече. Но дотогава се е действувало по следния начин, според Робърт Карст, в чиято книга „Булевардът на рома“ се описват подробно подвизите на един прословут контрабандист по море от онова време, Бил Маккой, тартор на цяла армада, командувал лично „Аретуза“.
„Аретуза“ можеше да има по петнадесет клиенти едновременно. Моторите не спираха да работят, офицерите на борда бяха готови всеки момент да дадат заповед за потегляне. Въоръжен с бинокъл, помощникът на Маккой съобщаваше от мостика за действията на бреговата охрана. Познатите на Маккой контрабандисти се нагърбваха сами с пренасянето на стоката на собствените си катери. Те му даваха на ръка предварително уговорената сума или хвърляха при пристигането си пачка банкноти на палубата, съобщавайки колко са парите и каква марка алкохол искат: „Три бона за петстотин «Джони Уокър», «Блек Лейбъл»… Вземам четиристотин «Дюърс» и сто «Хай енд Драй от Буут»… «Ще ти платя, щом се кача на палубата… Взех „Голдън Уединг“, сметката е точна. До следващия път, Бил…»
Всичко протичаше в атмосфера на взаимно доверие до момента, когато дошлите по-късно внесоха безпорядък. Те изникваха от мъглата подобно на зли духове, вземаха на абордаж товарния кораб и заплашвайки екипажа с автоматично оръжие, го принуждаваха да прехвърли товара върху техния катер, след което изчезваха.
Тактиката на тези смелчаци беше печеливша. Нарекоха тези нови пирати «джебчии». Всички се научиха да се бранят от тях и товарните кораби бяха снабдени със скорострелни оръдия. Което не попречи да се водят истински малки морски битки със сериозни загуби и за двете страни.
Когато контрабандата по море беше регулирана, натрапниците се изхитриха да нападат колоните от камиони по пътищата. Един повреден автомобил на средата на кръстовището е достатъчен, за да бъде спряна колона от няколко камиона. От сечището се появяват пиратите, започват да стрелят по ескорта, затворен в големите лимузини, убиват шофьорите, сядат зад воланите. Изоставяйки мъртви и ранени в канавките, те се отправят с бясна скорост към предварително наети складове. Оттам дребни търгаши се запасяват с малки количества. Взетото уиски те разреждат 50 на сто, продавайки го при това в бутилки с етикети, за да няма съмнение в качеството.
Като знаем, че един литър чист алкохол се купува за три долара, за да бъде препродаден след това за тридесет на търговците на едро, можем лесно да си представим как най-лакомите ще се осмелят да «разреждат» с най-долнопробни опиати, за да увеличат още повече свръхпечалбата. По този начин те ще вкарат в лудницата, ще осакатят и ослепят хиляди американци.
В екипите на бандата на Четиримата, силно увлечени в работата, ръководени от Чарли Лукания, все още не бяха проникнали авантаджинии с мисълта за подобно нещо.
Задълженията бяха строго разпределени. Лукания отговаряше за проектите на бъдещето, Меир Лански за счетоводството и финансите, а Франки Костело за стратегията и споразуменията за ненападение. Той беше негласният пръв съветник на Лукания, както Бъкси Сийгъл беше най-сигурният му агент по охраната.
Допълвайки се чудесно, те прибираха хиляди долари без много шум, създавайки си отбрана клиентела.
Меир Лански беше във възторг от книгата на професора в Харвардския университет Уйлям Тосиф «Как да печелим». В нея авторът разглеждаше действието на закона за търсенето и предлагането. От книгата ставаше ясно, че доставянето на рядка и ползваща се с добро име стока от най-високо качество осигурява постоянство от страна на купувачите, т. е. един добър стабилен приход, който неотклонно нараства. Меир Лакски непрекъснато повтаряше тези основополагащи принципи, докато другите трима най-после отстъпиха и ги възприеха. Впоследствие започнаха да ги наричат «закона на Лански». «Най-добро качество на висока цена» стана техен девиз. Той им спести много неприятности, защото определи веднъж завинаги високата стойност на техните амбиции.