Отговорникът за спазване на сухия режим в окръг Ню Йорк Чарлз О’Конър се ядоса и нареди всички собственици на апарати за дестилация да ги предадат в кметството. Мярката не даде резултат. Сто и петдесетте души, с които разполагаше, не стояха без работа, но те посвещаваха работното си време на по-опасни задачи, отколкото да изземват от частниците медните им спирали. Мафията инсталира в хангари, пристройки, изоставени складове и др. полупрофесионални дестилационни апарати, които бяха в състояние да произвеждат от 250 до 500 литра алкохол дневно.
Производството на един литър алкохол струваше 10 цента по простата причина, че апаратите с кондензирана пара се обслужваха от италиански преселници, наемани от мафиози още при стъпването им на американска земя. Те работеха срещу минимално заплащане, без да знаят, че нарушават законите на страната. Един литър алкохол, получен по този начин, т. е. с почти нулева себестойност, можеше лесно да се продаде за 8 или 10 долара.
Естествено в очите на големите черноборсаджии на алкохол тези занаятчийски методи бяха смешни и те открито им се подиграваха. Свидетелство за това е следната песничка, повтаряна непрекъснато от хлапетата в Малка Италия: „Тая никаквица майка ми мие каните /Сестрата налива киселината в бутилки /Старата пушка — баща ми, налага хмел в мазето /Джони, тоя педераст, бройка федералните ченгета.“
— Долнопробна биричка… Наистина са забавни тия със завитите надолу мустаци — говореше прегракнало Костело.
Тези думи показваха, че той недооценяваше истинската стойност на близкото минало на мафията. Франк Йейл поднови предупрежденията си, но никой не им обърна внимание. А той много добре знаеше какво говори. Тези със завитите надолу мустаци, или с други думи старите шефове на мафията, бяха решили да вземат енергични мерки. Те съзнаваха, че големите печалби им се изплъзват, при това се създаваха други престъпни организации, извън техния контрол. Така мафиозите решиха да пристъпят към действие, да вземат всички необходими мерки, за да наложат ред, своя ред.
Умните глави на големите фамилии на нюйоркската мафия тогава бяха Чиро Теранова, старият Пенокио (Бика), приятелят му Джузепе Масария, наричан Джо Боса, Салваторе Маранзано (Доктора) и Франки Йейл. Последният беше съобразителен дисидент, който далновидно усети още в самото начало възможностите на младите вълци. Той се пазеше да не афишира прекалено „прогресивните“ си разбирания.
Доновете изглеждаха хора от друг век: тежкоподвижни, с големи шкембета вследствие от злоупотреба с колбаси и сладкиши, с увиснали на тях златни верижки на часовници, подарък от дядото на най-възрастния от фамилията. Облечени в черно, тези жреци на престъпността се гордееха с дългите си черни мустаци — мъжествено украшение на излъчващи странно самодоволство лица. Те носеха от родната си Сицилия едно единствено нещо: своите традиции, които не биха изоставили за всичкото злато на Америка.
Демодирани, гротескни, те дразнеха нетърпението на младите сицилиански лъвове като Лукания и някои други.
При това тяхната смелост, твърдост, жестокост, ако щете мафиозката им преданост, караха най-амбициозните да се чувствуват зле. Трябваше или да се изчака кончината на доновете, или просто да се предизвика.
Едно наследено от дедите чувство на уважение възпря Лукания. Въпреки волята си той не се реши да посегне на живота им. Това се оказа грешка.
При подобни случаи, ако не я изпреварят, някой ден мафията неминуемо напада. Побойниците знаят, че този, който удари пръв, често си осигурява предварително крайната победа.
От друга страна, безкрайно мнителният Чарли Лукания трябваше да реши още един труден проблем. Нещата вървяха отлично, през 1923 г. благодарение на всепризнатото качество на продавания от него алкохол той си осигури клиентелата на ултрамодерните тайни заведения за консумиране на спиртни напитки, на луксозните нощни заведения, на големите нюйоркски хотели. Заедно с останалите от бандата на Четиримата реализираха оборот за 12 милиона долара. Този успех се дължеше до голяма степен на смайващите качества на ръководител, на Меир Лански. Чарли му сваляше шапка. Но въпреки споменатите вече лични теории едно нещо го дразнеше. Фактът, че Меир Лански и Бъкси Сийгъл работеха подчертано задружно, до такава стенен, че в средите се говореше за бандата на Бъкси — Меир. Още повече че именно Меир беше довел Лепке Бухалтер, а след това и Артур Флигенхаймер, наречен Дъч Шулц. Дъч беше безмилостен човек, с абсолютна власт в Бронкс. Там си беше осигурил изключително право да продава алкохол и го доставяше в неограничени количества.