Прокурорът се съгласи с това разрешение на проблема. Полицаите откриха в мазето на улица Мълбери N164 метално куфарче, съдържащо чист хероин.
Лукания беше освободен.
В това приключение в крайна сметка той загуби 50 000 долара от капитала си и трябваше да изплати други 50 000 на Големия нос Лагапа (неговата част от печалбата, предвидена в договора).
Всъщност той загуби много повече: хората от неговата банда му донасяха, че мафиозите на дон Салваторе Маранзано разпространяват в кръговете на Малка Италия слуха, че Лучиано е предател. Явно той беше попаднал в първата клопка, поставена от мафията, но се закле да отмъсти.
В очакване на часа на разплатата и до края на живота си той щеше да носи прословутото си бомбе, което беше своеобразен начин на изразяване. Заради него започнаха да го наричат „голямото кепе на наркотиците“.
Отделът за наркотици ще изпрати във всички страни на света подробното му досие, в което е отбелязано, че той е N1 във финансирането, организирането на пренасянето и доставянето на наркотици.
Освобождението накърни много по-сериозно престижа на Лукания, отколкото задържането му. Той го знаеше и за да измие петното на позора от името си, започна да се старае да прави добро впечатление. Костело го насърчаваше и му даваше за пример едно лице, което нямаше нищо общо с техните афери. Една съвсем странична личност, която парадираше със своята почтеност, а в същото време тайно, при това с успех, участвуваше в най-доходните сделки.
— Учи се от този човек… Когато съм на вечеря с него, аз го гледам как разговаря с прислугата, как държи вилицата… Той става от стола си, когато някоя жена тръгва за тоалетната, и когато се върне оттам, пак става, за да й помогне да седне. Преди да започна да общувам с него и аз бях като тебе. Мислех си, че съм добре облечен, а в същото време носех костюми като ония дръвници, които за пръв път минават през Сентръл парк.
Костело беше в такъв възторг от прословутия Арнолд Ротстейн, че Лукания направи всичко възможно да бъде често с него.
Двамата мъже си допаднаха много още от първия момент. До такава степен, че сядаха да играят покер на една маса и демонстрираха еднаква степен на владеене на изкуството да скубеш научно противниците си. Арнолд Ротстейн бе роден през 1882 г. в Ню Йорк. Той съумяваше да изглежда симпатичен, въпреки че природата го беше ощетила, дарявайки го с мършаво и болнаво тяло и триъгълна физиономия с огромни очи като на кукумявка. Той произхождаше от отлично семейство на еврейски емигранти от Бесарабия. И той, и брат му, станал равин, получиха добро образование. Самият Арнолд си играеше на блудния син, твърдо решен да лиши баща си от щастието да дочака завръщането му и по този начин да му спести разноските по пира.
В Ню Йорк професионалните картоиграчи още говорят за сръчността, с която той е боравел с картите. Правел го е с такава скорост, че ръцете му са изглеждали винаги неподвижни. Закоравял мошеник, останал ненаказан благодарение на смайващата си ловкост, той влага печалбите си в суперлихварство, благодарение на което лека-полека поема контрола над големите игрални домове. В края на войната за него се говореше много във връзка със скандала с боновете на свободата, които правителството пусна в обръщение. Ники Арнстейн — един от съучастниците му, ще опере пешкира заради тази гениално замислена кражба, а Фани Брис — звезда от Бродуей, ще признае, че когато Ники е влязъл за дълги години в затвора, изплаканите от нея сълзи са били повече от диамантите й. В прословутия филм „Хубаво момиче“ се припомня този романтичен епизод.
Злите езици говореха, че Арнолд Ротстейн е успял да избегне участта на печално известния лейтенант от полицията Чарли Бекер, пенсиониран преждевременно на електрическия стол.
Цар на игрите, Арнолд си спечели прозвището Мозъка, след като успя да фалшифицира резултатите от мачовете на американския клубен шампионат по бейзбол. Шампионатът представляваше национална лудост и предизвикваше вълна от колосални залагания в цялата страна. През 1919 г., имаше малка засечка с Черните чорапи, но Мозъка, макар и разкрит, избегна разправиите с полицията. Нишката бе прекъсната, преди да достигнат до него.
Умението му да си „заличава следите“ не отстъпваше на това да сече картите на покер така, че да му се падат онези, които искаше. Доктор по корупция, той си спечели прякора Господин Банка, а също и Бялата лапа, който напълно му прилягаше, тъй като Арнолд Ротстейн внимаваше да не си изцапа никога ръцете. Прикачиха му този прякор може би и затова, че в нощния му клуб със строго отбрана клиентела „Котън клъб“, където Дюк Елингтън начело на своя оркестър загатващ за гениалните си възможности, негри не се допускаха. Облечен винаги много елегантно, Ротстейн посрещаше с изискана непринуденост короновани глави и величия.