Привлечен от търговията с алкохол, в глезотията си стигна дотам, че преговаряше само с шотландци от стари родове и с процентите си изигра главната роля при утвърждаването на Уокси Гордън. Успоредният трафик не можеше да не примами мошеник като него. Той се зае с удоволствие с тази работа. Помагаше бившият му телохранител Джек Даймънд Краката (беше получил прякора Краката, защото като хлапе крадеше в магазините и бягаше много бързо), станал негов лейтенант. Той обожаваше разстрела на събратята си. Убиец невропат, подпомаган от брат си Еди, Джек изпитваше неистово удоволствие да довършва ранените в тези кървави схватки, като им налива насила уиски в гърлото, докато се задавят и умрат. Надгробното слово заместваше със следната мрачна шега: „За теб, друже, няма да може да се каже, че си умрял от жажда…“
Натрупал милиони, Ротстейн не пренебрегваше никога и най-малката миза. За него доларът си оставаше долар. Превърнал се във финансист на черноборсаджийските среди, той започна да прилага една уникална система, за да избегне всякакви рискове: всеки заемоискател трябваше незабавно да сключи при него с част от получаваната сума застраховка за живот на името на Ротстейн. Така при нещастен случай лихварят избягваше чистата загуба и си спестяваше ужаса от мисълта, че са останали невърнати пари.
Именно около този изобретателен гений се завъртя Лукания, за да се научи на добри обноски и да получи лустро. Едно обстоятелство го улесни. Това бе мачът от световния шампионат по бокс в тежка категория между популярния Джек Дъмпси и една хала, Луис Анджело Фирпо, Дивия бик от пампасите. Билетите за 82 000-те места в Поло Граунд в Ню Йорк се разграбиха за няколко дена като топъл хляб. Първият, който се обърна за помощ към Чарли, бе Бен Джимбъл — наследникът на големите магазини. Той искаше два билета независимо от цената. Последваха други обаждания, все от страна на известни нюйоркски личности, сетили се да търсят билети много късно.
И на Чарли му хрумна „една идея“. Мобилизира приятелите си Лански, Сийгъл, Костело и ги подгони да намерят двеста билета на каквато и да е цена. По-късно Чарли ще твърди, че това му е струвало 25 000 долара. Възможно е. Във всеки случай той получи билетите и оповести незабавно, че ще покани сто свои приятели, които ще могат да бъдат придружени от избрани от тях лица.
От този момент телефонът му в хотел „Клеридж“ направо блокира. Естествено имаше и недоволни, но на 14 септември 1923 г. двеста „нови приятели“ на Чарли Лукания дойдоха да го поздравят около ринга, Чарли беше облечен в нов сив костюм от магазините на Джон Вейнамекърс, с бяла копринена риза и френска вратовръзка марка „Шарле“. Усмихнат леко, той приемаше поздравленията на звезди на политическия небосклон, на театрални, кино и спортни знаменитости. След срещата, продължила само два рунда, Чарли коментира иронично: „Имаше дори и съдии, горди да седнат в предоставените им от мен места.“ Най-невероятното е, че след краткото удоволствие, вместо да изчезнат колкото може по-бързо, Джими Хинес и Ал Маринели, големи клечки в Тамани Хол, дойдоха да го поздравят, Дък Енрич, шеф на нюйоркската полиция, разтърси ръката на Чарли толкова силно, че той се намръщи. Това ставаше пред разнежения поглед на помощника му комисаря Бил Лейхи, и на много други хора. Прекалено много други хора. Арнолд Ротстейн тържествуваше: „В краката ти, Чарли, сега те са в краката ти…“, когато към тях се насочи Салваторе Маранзано, заобиколен от четиримата си телохранители. Повя хлад, но донът изглеждаше в добро настроение:
— Тази вечер истинският шампион си ти, Салваторе Лукания… след като и аз съм тук, заобиколен от пазачите си…
Всички се усмихнаха на шегата му, но атмосферата не се разведри.
— Утре непременно ела при мен, Чарли. Имам едно предложение за теб. По-изгодно…
Намръщен, Чарли се опита да се измъкне:
— Вече говорихме…
Маранзано го прекъсна сухо:
— Казвам ти това в твой интерес, момче… И в мой. Няма да ме караш да съжалявам, нали?
Това си беше по-скоро открита заплаха, отколкото тревожен въпрос. Чарли не си правеше илюзии.
— Ще дойда.