Политиците също струваха скъпо, най-вече демократите от Тамани хол. Естествено Чарли не пренебрегваше и републиканците. Политиците винаги имаха нужда от пари за предизборните кампании. Залагайки и на двете страни, Лукания печелеше автоматично.
— С конете е по-сложно… макар че й те са толкова посредствени — обичаше да се шегува той.
Той казваше и още нещо, от което дъхът секва:
— Има закон и закон. Имаше юначаги, които налагаха моя закон на улицата, когато бе необходимо, а имаше и хора, които го прокарваха в текстовете по най-легалния и мирен начин. Аз лично съм допринесъл да бъдат избрани за кратко време повече от осемдесет от тия палячовци и те всички — общински съветници, кметове, депутати, та дори и сенатори, гласуваха както им нареждах. Те бяха мои. Аз ги бях избрал по мой вкус. Аз им спечелвах изборите. Те ми принадлежаха телом и духом.
Както става винаги, тъкмо когато мислеше, че е платил за всичко, т. е. че е предвидил всичко, Чарли преживя една голяма неприятност. Той отиваше да вземе Сийгъл от главната му квартира. (Бенджамин Сийгъл заемаше цял етаж от пет луксозни апартамента между Медисън скуеър и Парк авеню. В единия апартамент живееше той, а в останалите — хората му. Имаше много посещения. Асансьорът излизаше направо в приемната, чийто прозорци бяха от непробиваемо с куршуми стъкло. Там бдяха непрекъснато петима елитни стрелци.) Сийгъл го очакваше. Той разблъска хората, които бяха на пост и го помъкна бързо към кабинета си:
— Голяма неприятност се случи, Чарли…
— Какво е станало?
— Целият товар на „Офелия“, висококачествено уиски, направо от Абърдийн, се е изпарило по пътя от Бостън за насам…
— Кой?
— Не знам още. Изпратих Левин да накара мъртвите да проговорят. Мислиш ли, че е някое куче от котилото на Маранзано?
Ужасно напрегнат, Чарли повдигна рамене.
— Кой може да знае? Бъкси побърза да добави:
— Не се притеснявай толкова… Заради теб ще разберем кой е виновникът.
Дълго време Лукания мълча, след това се осмели да попита:
— Колко?
„Очарователният убиец със сини очи“, както обичаше да го наричат, премигна, страхувайки се да не последва буря и гледайки встрани, се осмели да каже:
— Повече от един милион долара, Чарли… Предплатени.
Това беше жесток удар, като се имат предвид пръснатите вече суми. Това беше нещо повече от чиста загуба на пари. Това беше удар по неговия престиж от порядъка на този, който самият той бе нанесъл на Маранзано. Това не означаваше ли, че занапред има опасност да престанат да го уважават, да унищожат най-напред и другите му сделки, хората му, а накрая и него самия.
Най-важното беше да разберат бързо „кой“ се беше осмелил. Той го научи по-бързо, отколкото бе предполагал, благодарение на един жест на безусловно приятелство — нещо твърде рядко в тези среди и което щеше да предизвика като верижна реакция серия от трагични събития.
От дълго време Арнолд Ротстейн предсказваше на Чарли.
— Ти ще стигнеш далеч… Нямаш предразсъдъци… Гледаш къде стъпваш… Искаш винаги да постигнеш нещо по-добро… Не говориш много, но думата ти тежи… Ще видиш, Чарли, ти вече се обличаш като мен, но много скоро ще заемеш моето място.
Скъпият Арнолд дори не подозираше колко е прав.
Една вечер той покани Чарли сам в „Котън клъб“.
— Чарли, трябва да говоря с теб… Мисля, че в джоба ми се намират твои пари.