За хората от семейството на Масерия той си оставаше още лейтенант на Джо Боса и се стараеше да изпълнява безупречно задълженията си. Неумолим и свиреп, когато изнудваше, той отрупваше с данъци слабите, унищожаваше непокорните, следеше всички дългове да бъдат изплатени до стотинка на хората на Франк Ериксън, увеличаваше броя на автоматите за игра на Костело, вдигаше цените в публичните домове. Никога преди това Масерия не беше прибирал толкова пари. Това не му пречеше да създава неприятности на помощника си, който, според него, се занимаваше предимно с алкохола и с отварянето на нови нелегални заведения.
— Ти, мръснико мой, трупаш състояние зад гърба ми и под моя закрила. Дърпаш прекалено конците — крещеше той, обзет от ярост при мисълта, че всички тези пари се изплъзват от контрола му.
Лучиано чувствуваше, че в най-скоро време Масерия ще наруши споразумението. Той си блъскаше непрекъснато главата по какъв начин да предотврати предстоящия удар.
От друга страна, обществените институции, полицията отказваха да изпълняват задълженията си и да се противопоставят на нашествието на насилието. Тяхното безсилие беше купено. По тази причина гангстерите водеха кръвопролитни битки дори на улицата.
От въвеждането на сухия режим до „подписването на конвенцията в Атлантик сити“ през 1929 г. 350 гангстери ще бъдат убити с куршум, взрив или нож, известен брой ще отидат на дъното на някой водоем с привързан за краката циментов блок, други ще бъдат пресовани скрити в стари автомобили, немалко ще бъдат залети с бетон на някой строеж. Имената на 17 от тях станаха всеизвестни, прякорите на други няколко служеха за парола, а останалите се върнаха към своята анонимност, от която приживе не биха имали средства да се измъкнат.
Както казваше Чарли Лучиано:
— Погребенията струват скъпо. Има по-важни работи за вършене от спускането на приятели в трапа. Това са загубени време и пари…
Според Чарли Лучиано престъпният свят се нуждаеше от централизирана, авторитарна власт, за да бъде избегнато нахлуването на странични лица и за да се сложи край на междуособните войни за завладяване на върховната власт, позволяваща да се упражнява абсолютна тирания. Наистина беше пълна безсмислица да се прахосват цели състояния по съдии и ченгета, за да се избиват след това помежду си. Без да се брои това, че тези непрекъснати стълкновения бяха отразявани на първа страница на вестниците и обществеността започваше да се възмущава и да настоява полицията да въведе отново ред и сигурност.
Отчайващ пример за това какво наистина не трябва да се прави беше Чикаго, където Ал Капоне всяваше кървава паника. Човек се пита как все още успява да намери убийци, след като през по-голямата част от времето си те се избиваха взаимно.
Ал Капоне започваше сериозно да му действува на нервите. Първо, той за малко не уби съвсем акуратния доайен Джони Торио. След като се спаси по чудо, той заряза всичко и потърси убежище в Италия. Но Дучето до такава степен ненавиждаше мафията, че се бе заклел да я унищожи и затова го експулсира. Джони Торио бе принуден да се върне на гостоприемната и щедра американска земя, но този път се установи в Ню Йорк.
Ал Капоне прекали, когато подгони благодетеля си Франк Йейл, същия, който премахна Големия Джим Колозимо, за да разчисти пътя на милия му племенник Джони Торио. Франк Йейл пръв го забеляза, нае го като барман, а след това като бияч и го устрои накрая в Чикаго, където Ал Капоне беше на разпореждане на Джони Торио. За последния това беше фатално. Франк — председател на Сицилианското сдружение (превърнало се в Национално италиано-американско сдружение), след убийството на Анжело Джена ще поддържа кандидатурата на Джо Айело за поста президент на чикагския клон на Сдружението, а не тази на Тони Ломбардо, приближен на Ал Капоне.
Освен това Франк Йейл допусна грешка, считайки чикагците за дръвници. Той контролираше в полза на Ал пристигащите в Лонг Айлънд пратки алкохол, разпределяше ги по камионите, които поемаха по тайните пътища с винаги различен маршрут, предпазна мярка срещу уведомената полиция, която подкупваха, и срещу грабежите. Вероятно в началото на 1927 г. Франк се е полакомил прекалено. По загадъчни и неразумни причини той скалъпи едно „нападение от страна на непознати лица“ над собствените си камиони. Да се продаде алкохол някому, да се експедира в нужната опаковка и да се открадне по пътя е стар, добре известен номер на прекупвачите на вина. Само че подобно на несполучлива игра на думи този номер не разсмя никого. А и Капоне съвсем не беше от хората, с които можеш да се шегуваш.