Покорни, търговците нямат друг изход, освен да броят парите. Магазините им позволяват да живеят охолно, но след обира на мафията не им остава почти нищо от печалбата. Мафията е изчислила всичко точно и оставя средства, осигуряващи единствено жалко съществувание.
На всичко отгоре преселниците имат и една и съща постоянна, тежка грижа — децата.
В кварталите, образуващи това, което много скоро ще бъде наречено Малката Италия, улицата принадлежи на децата. В мръсните и бедни жилища има малко или въобще няма място за тях, и те получават възпитанието си навън. Лесно е да се досетим, че това неизбежно води до поквара. Е, съществува и задължително училище. Родителите много държат децата им да станат добри поданици, да бъдат образовани, за да могат да си осигурят добро положение в това суперпотребителско общество, предоставящо възможности за успех на всеки. Защото самите бащи и майки, тъй като не са имали възможност да се изучат, не прогресират, вършат черната работа, от която всички бягат. В началото и децата искат да учат, да бъдат като другите. Другите!
Но ето, че другите са твърде различни. Първо, американци по произход, те говорят един общ език — английски, нагоден към техния акцент, тяхната самобитност. Малките преселници, свикнали да разговарят с родителите си на идиш, ирландски, сицилиански, калабрийски, на неаполитански диалект — единствената връзка със загубената родина, която пазят ревниво, говорят новия език лошо и го осакатяват допълнително.
Американчетата им се подиграват жестоко на прекалено дългите панталони, на закърпените ризи, на босите крака в разкривени обувки и на отблъскващия дъх на тези лапачи на комати, намазани с чесън, полети със зехтин, на спагети с подправки, на пълнен шаран и на господ знае още какви гадости.
По-слабите навеждат глави, потънали в срам заради несправедливите подигравки, другите реагират бясно. Това е повод за епични побоища в междучасията. Чувствувайки правотата си, синовете на преселниците често ги печелят. Но макар и победители в тези първи схватки, те съзнават ясно, че трябва да се реваншират по друг начин, чрез игрите, за чието значение техните родители не си дават сметка. Те, парите, спестяват най-ужасни унижения, дават онази мощ, позволяваща да излезеш победител от всички битки, да победиш всички противници, с една дума, да властвуваш на свой ред със средствата на другите, станали по-слаби.
Учебните заведения само в извънредно редки случаи успяват да изпълнят предназначението си, да разберат тези по-различни деца, дошли, отдругаде. А се превръщат неочаквано в школа за организирана престъпност. Улицата е достъпно за всички поле за действие, позволяващо на тези деца да си осигуряват не без емоции средства и да достигнат до убеждението, че силните не ги съдят.
Затова не бива да се изненадваме, когато откриваме на едни и същи улици, в едни и същи училища, свързани с взаимна, симпатия и общ манталитет момченца с къси панталонки, които по-късно ще станат асовете в организираната престъпност, и започнали от нищо, ще контролират най-богатия пазар на търгуващата с всичко Америка — пазара на човешките пороци.
Време е да се запознаем с тях.
Първо, Франческо Кастилия, най-възрастният, първородният в известен смисъл, е роден през януари 1891 г. в Калабрия, в Лаурополи. Четири години по-късно баща му дон Луиджи се изселва, а през 1897 г. благодарение на нечовешки икономии успява да прибере жената и децата си.
Семейство Кастилия се настанява в един отвратителен четиристаен апартамент в сърцето на италианското гето в Източен Харлем, на 108-а източна улица, N236, или с други думи на остров Манхатън. Промяната на обстановката не се отразява особено на г-жа Кастилия. Мастити клюкарки, застанали на улицата пред вратите, хвалят рецептите си за тестени изделия, купуват пресни домати и подправки от амбулантните търговци. Освен това тя умее да акушира и дава първа помощ в квартал, където броят на ражданията много бързо и непрекъснато се увеличава, жените свикват да се обръщат към нея, още повече че тя не взема пари, както е прието при бедните, когато се ражда нов живот.
Макар че дон Луиджи Кастилия отваря малка бакалничка, храната в неговия дом не винаги достига. И за да се оправя с това положение, по-големият, Едуардо, научава по-малкия си брат да краде сръчно от сергиите. Франческо тръгва за пръв път на училище на 7-годишна възраст. По-късно, през октомври 1909 г. той се записва в подготвителния клас на Източната улица N109. Тогава за пръв път той използва американското си име Франк. Франк не успява да научи правилен английски, изостава все повече и повече и решава да печели бързо пари. Първото нещо, което открива, е, че евреите смятат за голям грях да работят в събота. И той им продава услугите си. По-късно ще сподели, че това „го е накарало окончателно да се посвети на култа към парите“.