Докато семейство Кастилия се качва на кораба през 1897 г., за да се присъедини към главата на семейството, на 24 ноември с. г. в Ларгера-Фриди (Сицилия) се ражда малкият Салваторе Лукания, третото дете и втори син на Антонио Лукания и жена му Розалия, по баща Капорели. Всички единодушно смятат, че той се различава от останалите, както от по-големите Джузепе и Франческа, така и от по-малкия Бартоло. Майка му го боготвори.
През април 1906 г., Антонио Лукания, без да разполага с каквито и да било средства, натоварва семейството си на един стар товарен кораб, пътуващ за страната, за която всички сицилианци мечтаят или ще мечтаят някой ден — Съединените американски щати. Семейството се настанява в Лоуър Ист Сайд, квартал, за който Раймънд Чандлър казва, че там се говорят всички езици в света, включително и английски понякога. Неговото жилище е още по-тясно от апартамента на семейство Кастилия. Но това, което притеснява Лукания повече от новата мизерия, е съседството на евреите. За тези фанатични католици необходимостта от всекидневно контактуване с богоубийците (те са убили Христос) е проклятие, живот в чистилището. За сметка на това старият Лукания, много добър човек, е очарован от нещо друго — в Ню Йорк безплатните училища ще направят неговите наследници хора. Той следи много строго петте му деца да посещават общинското училище N10 и е възхитен, когато те поамериканчват имената си; Джузепе става Джоузеф, франческа — Фани, Бартоло — Бърт, Кончета — Кони. Едно-единствено от децата му отказва да се преименува — Салваторе. Той обяснява причината:
„Ще трябва да се казвам Сал… Дума да не става, звучи много женски.“ И той си остава Салваторе в очакване шансът да му даде име по достойнство.
На 9 години Салваторе е най-висок в класа. Той не знае никога нищо и затова го карат да застава прав до стената в дъното на класната стая, притиснат до стъкления шкаф със сбирките от бръмбари. Стои прикован там, докато благоволи да отговори на английски. Салваторе разбира добре езика, макар и да говори лошо. Учителките непрекъснато повтарят „съединението прави силата“. Естествено с патриотична цел. За него не е никак трудно да схване здравия смисъл на това твърдение. Преподавателите говорят много и за профсъюзите, които позволявали на трудовите маси да работят по-малко при по-голяма сигурност и да печелят повече. Той не остава глух и за това. Завършва общинското училище N40. В продължение на пет години той изтърпява всичко, на което го подлагат в училище, и образованието му разкрива едно важно нещо. Важното откритие е, че евреите съвсем не са това, за което са му ги представяли от самото му раждане. Вярно е, че човек ги разпознава от пръв поглед, вярно е и това, че са мръсни, макар и да не миришат на сяра, а влечението им към парите ги подтиква към не чак толкова хубави неща. Но когато човек е беден, а тези с многото пари му се подиграват и го унижават, не е ли извинен?
Салваторе наблюдава внимателно как живеят еврейските деца. При това той забелязва колко бързо щрака мозъкът им, до каква степен техните действия са винаги плод на размисъл и никога на спонтанност — а тя е лош съветник. Накрая стига и до извода, че църквата погажда на вярващите лош номер, като им втълпява гротескни представи и предразсъдъци. Зарязва църквата и се сближава с малките евреи, с които се отнасят като с прокажени. След като чифутите умеят да си служат със сивото си вещество, той ще си служи с тях и всички ще спечелят от това.
Като начало Салваторе става техен закрилник, тъй като другите ги блъскат, тормозят и бият. Но тази закрила не е безкористна. Срещу няколко цента той става телохранител на онези, които имат пари и попадат в клопките на ирландците и италианците. Целта е не да ги бият, а по-скоро да ги оберат. Евреите се страхуват от физически сблъсъци и приемайки философски нещата, правят жертви, за да ги избегнат. Наричани страхливци, те не могат да се спасят от всекидневните хули, но при първия удобен случай се реваншират по още по-безпощаден начин.