— Каква е сделката, Козел? — започвайки да изпуска нервите си, попита фон Веер.
— Сериозен въпрос, момче, но ти си много малък за отговора му. Искам лична среща с шефа на Мосад. Аз ще му предам ноу-хауто срещу пълни гаранции, а те са: никога, под никакъв претекст, никой няма да ме търси. И под никакъв претекст, никой няма да посяга на един списък от хора, които аз ще дам.
— Искаш среща с Мосад? — невярваща на ушите си, попита Бенина.
— Не лична. Ще пратя човек от мое име.
— Алкалай?
Козела поклати глава:
— Не!
— Джон Хакел?
— Още по-малко! — каза Козела. — Аз ще реша кого да изпратя и къде. Вие ми уредете тази среща и не търсете Аберман. Не си губете времето, деца! А сега довиждане. Тази нощ напускам Италия…
Козела остави десет евро на масата, стана, каза:
— All be in touch! — прекоси площада, влезе в хотела през единия вход, взе куфарите си, които беше оставил на рецепцията, излезе през входа за персонала, качи се в таксито, което го чакаше и потегли към пристанището.
Петнадесет минути по-късно Йохан фон Веер излезе от унеса и отиде да го търси в хотела. Беше късно. Козела пътуваше за Неапол по море, а от там щеше да вземе самолета за Атина.
Друго не знаеха Бенина и фон Веер, което беше по-важно за тях. Влад Аберман все още беше в хотела, макар и в подземията му и щеше да потегли по същия път на другия ден.
Но както е казал мъдрецът: „Невежеството е аргумент, но не и оправдание“.
II.
На път за Крит, Козела имаше един проблем, който трябваше да реши, докато е във въздуха. Кацне ли, за него щеше да бъде късно. По какъв начин да измъкне Аберман под носа на Мосад и Хамас, и от международно оръжие да го превърна в несесер за собствена консумация. Това беше логиката на глутницата.
В глутницата имаше нов ред и един съществен принцип: „Най-мощният самец се налагаше над останалите и повеждаше унилите мъжки екземпляри, и женското стадо, готово да му се подчинява.“ Козела обаче беше възрастен човек. Нито една от тези роли нито му отиваше, нито беше по силите му. Единственото му желание беше да седне под кипариса до Флора и да я попита: „Как расте малкият змей, скъпа?“ Вместо това, животът обаче му предлагаше друго изпитание. За да може да каже спокойно тези инфантилни слова, той трябваше да си подсигури защита. А това значеше да намери предводител на глутницата, да я командва от свое име и най-важно и основно да й определи целта.
Три структури имаха цел в този момент. Евреите, които владееха света и в никакъв случай нямаше да допуснат някакви си смърдящи бедуини да превземат Ханаан или Обетованата земя, както я беше нарекъл Мойсей. Техните първи братовчеди — арабите, които като всички близки, ако мразят някого, мразят тези, от които произхождат. И той, Козела, който нямаше кауза, единственото нещо, което му се въртеше в главата на разсъмване, е: „От какъв зор прекарах и тази нощ? И какво по дяволите искам от тоя свят, ако не спокойни старини?“
Това беше изключително тежка претенция и старото ченге я знаеше. Той съзнаваше, че имаше прекалено много вини, за да заслужи спокойно, кротко и достойно погребение. Той знаеше, че трябва да бъде взривен и никой анатомо-патолог в света да не е в състояние да сглоби съставните му части. Но човекът затова е човек. Че освен чувства има и мечти. Едно е да съзнаваш каква участ си заслужил, а съвсем друго е да бълнуваш как, като лорд Уинстън Спенсър Чърчил, излизаш на Даунинг Стриит 10 и сигурен в своята загуба, заявяваш на света: „Ние спечелихме войната!“
Козела никога не беше водил частна война. Той цял живот беше наемник, беше ченге, беше измекяр на мутрите. После изби и едните, и другите. Убиха децата му — прие го като наказание божие. Но едно не можеше да приеме и нямаше да приеме никога — че трябва да бъде посредник във войната между Исус и Мохамед. Пари — да, кауза — не. „Ебете си путката майнина, потомци на Сим и Хам! Аз имам частна работа!“
Самолетът се рееше над Средиземно море, подмина Сицилия и навлезе в турбулентни слоеве. На Козела му беше все едно от какво ще умре. Но беше глупаво да загине по такъв нелеп начин. Разви се буря, пасажерите започнаха да повръщат, самолетната паника стигна до апогея си, когато в най-неочаквания момент телефонът му звънна: