Мъжете се движеха из салона и се въртяха около шейх Бен Кадир, но в един момент щяха да застанат като пред фотограф и това беше неговият миг. Поне този, който изчакваше. Този миг дойде половин час по-късно.
Козела стреля. Малшансът обаче винаги е бил продукт на отвъдното. „Какво е оптимист? — помисли той, когато видя, че вместо Доган, е прострелял шейха. — Оптимистът е песимист с астигматизъм“ — помисли Козела, преди да започне оттеглянето. Той беше убил един от големите самци на Ал Кайда, но не и предводителя на глутницата. А сега тя тръгваше по петите му.
Един час по-късно Козела влезе в шкембеджийницата на гарата и противно на всичките си навици поръча бира и шкембе чорба. Нито едното, нито другото щяха да влязат в стомаха му, но му трябваше време да осъзнае провала си.
После се обади на Алкалай:
— Знам, че те будя, сабри! Шейхът е мъртъв, но един милион ислямски фундаменталисти знаят кой свърши мократа работа. Излизам в отпуска, сабри! Забрави ми телефона, адресите, забрави всичко, свързано с Козела, Морис! Един ден може би ще ти се обадя. Дотогава други ще действат вместо мен.
— Козел… — опита да се намеси Алкалай.
— Сбогом, сабри! — каза тихо Козела, изключи телефона, смъкна му sim картата, хвърли я в коша за боклук и излезе от заведението.
Разсъмваше се, улиците бяха по-пълни с повече хора и полиция, отколкото в работен ден в пиков час. На него му беше все едно. Той беше един провален възрастен мъж, който с ръце в джобовете и цигара в устата се бореше с безсънието си, дълбоко безразличен към вълненията и напреженията на един град, в който пребиваваше случайно.