— Мъж, да, но съпруг — само, ако ти го отреди съдбата. Искам да спя, Флора! Днес е петък. Преди понеделник не ставам за сериозни разговори.
Вечерта, когато къщата утихна, Козела излезе под кипарисите и набра един номер в България.
— Къде си, келеш? — попита той, когато чу гласа на младия Ас.
— Където трябва, г-н генерал? — отговори младокът.
— Забрави тази титла, Малас. Искам да събереш десет души, млади, злобни и гладни вълци. Предложи им по хиляда лева и ги превърни в отбор. Трябва да те гледат в очите и да ти служат предано.
— Откъде ще намеря тези пари, шефе? — объркано попита младокът.
— Утре ще ти ги преведа по банков път. Събери десет души, после ще ти кажа за какво ще ги ползваш. Засега ще плащаш. Ще плащаш под контрол, Малас. Един лев спестиш ли, момче, това ще е края. Ясен ли съм?
— Горе-долу… — измънка момчето.
— Добре, Малас. Направи първите стъпки и чакай инструкции. И не се опитвай да ме пържиш. Никой, който е опитал, не е прокопсал! — след което изключи телефона и отиде да спи.
„Господи, колко съм стар и уморен“ — мислеше Козела, докато се наместваше на пухените възглавници.
— Къде да търся Влад? — попита Бенина.
Въпросът формално беше зададен на фон Веер, но и двамата знаеха, че отговора трябва да даде единствениятт сведущ по въпроса — Джон Хакел.
— Козела е напуснал Салерно, — отговори Хакел — не го търсете и в Амалфи. Познавам го от дълги години. Това, което със сигурност мога да ви кажа, е, че преди да се оттегли е взел всички мерки за защита.
— Искате да кажете, че Влад Аберман не е наблизо? — колебливо попита Бенина.
— Това е един от отговорите — каза Хакел. — Другият е, че Аберман въобще не е жив, а третият и най-вероятният, е, че така нареченото ноу-хау отдавна да не е негово притежание.
— Не! — изкрещя Бенина.
— Да! — усмихнато каза Хакел. — Ще видя какво мога да направя, но ми трябва време и дистанция. Ще ви търся чрез Йохан, ако…, разбира се, има какво да ми каже.
После се обърна, качи се в BMW-то си и потегли с мръсна газ към Неапол. Пътьом набра спейс фона на Морис Алкалай.
— Сабри? — каза Джон, когато връзката беше осъществена. — Козела отново ни е проблем!
— Кога не е бил? — отговори старият генерал. — Какъв е проблемът в момента?
— Чул ли си за Исмаил Ал Хаят? Племенникът на собственика на Хародс — попита Алкалай.
— И аз си помислих, че имат нещо общо — каза Хакел. — Фамилиите съвпадат, Бен Асса и Исмаил Ал Хаят наддават за ноу-хауто на онова нещастно копеленце, парите са огромни, сабри, а него го няма и само Козела знае къде е.
— Козела е в Крит — каза Алкалай.
— Сигурен ли си? — попита Хакел.
— Не, но вярвам на интуицията си и ще се уверя лично. След половин час ще разпоредя да ми подготвят транспорта за Мегало Кастро.
— Тогава да се срещнем там? — предложи Джон Хакел. — Нали чу какво стана в Московското метро тази сутрин?
— Аз живея до метростанцията, Джон! — отговори Алкалай. — Чакай ме в „Епимено“ в Мегало Кастро. И още нещо, полковник, това е заповед! Никой друг не трябва да знае, че ще се срещнем.
Любомир Лазов — Аса получи сто хиляди лева с пощенски запис — нещо, което отдавна не се правеше в държавата. Хората отдавна разкешваха по друг начин парите си, но той много добре знаеше какво представлява тази пратка, а още повече какво трябваше да прави с този паричен масив. „Що не си ебе майката този Козел?“ — беше първата му мисъл. „Ще ме намери!“ — втората. „Ще ми отмъсти!“ — третата и основна, която надделяваше над останалите две логики. От баща си знаеше една фраза, която беше чувал многократно. Беше я запомнил, но крайно време беше да я асимилира: „Не беше най-страшното нещо да загубиш парите си, пари се изкарваха по най-различен начин от честен труд до кражба. Не беше най-страшното да загубиш близките си. Като всяка болка и такъв тип страдание се преодоляваше, но загубиш ли достойнството си, значеше да загубиш и куража си, а това беше равносилно да си загубил всичко.“
„Какво имаше този, който е загубил всичко? — Един гол хуй.“
Беше петък, четири и половина след обед, когато го осведомиха, че е получил превода и във вторник следващата седмица, когато отиде да го освободи, вече беше взел решение. Веднъж в живота си щеше да се опита да играе като почтен човек, макар и според бандитските правила на някой друг. И тогава, както беше казал поетът „Каквото сабя покаже…“. Когато взе това решение, младият Ас или Маласа, както го наричаше Козела, се почувства като възкръснал. Той вече знаеше, че участва в отбор, че ползва облаги, че се подлага на правила, но и по някакъв неведом начин се чувстваше защитен. Тогава отиде на гроба на майка си и баща си. Поръча им надгробен паметник, отиде в църквата „Св. Успение Богородично“, запали свещи за живите и мъртвите, макар че беше атеист и не вярваше ни в Господ, ни в Дявол и тръгна към заведението „Монте Карло“, където го чакаше „глутницата“ с чувство на предводител. Той нямаше да бъде генералния шеф, но нямаше да бъде и роб в една схема, ако спазваше правилата. А той щеше да спазва правилата, ако не иска съседната гробна могила да е неговата.