Една сутрин Влад Аберман се събуди и разбра, че нещо около него се променя. Нямаше представа какво точно, но ситуацията не беше същата. Някаква жена го подстрига, донесоха му несесер, отвориха му прозорците. „Нещо става“ — помисли той. После му внесоха и дрехи, бельо, костюм, обувки и всичко се оказа по мярка, като шито от точния шивач, за точния човек. Тогава влезе и рум-сървисът със закуската, и подаде бял плик. „Сеньор Аберадо, — пишеше на него — пред хотела ще ви чака такси. Ще летите от Неапол за Хийтроу. В самолета ще летят и няколко от най-добрите снайперисти на операция «Пустинна буря». Не правете грешки, сеньор! В Лондон ще получите допълнителни инструкции.“
Точно така и стана. Когато излезе от единия терминал и влезе в бизнес салона, до него се доближи някакъв мъж и му подаде ново писмо, на което пишеше: „Хер Аберман, летите за Франкфурт под същия конвой.“
Този път обаче му дадоха и един аташе-кейс, което отвори едва в самолета. Вътре имаше пари и инструкции: „Ще летиш за Будапеща. М.А.“ Това можеше да значи единствено Морис Алкалай и беше повече от молба. Това беше заповед.
В Будапеща — град, в който за първи път стъпваше, към него се приближи много атрактивна жена с вид на циганка, но със зелени очи и каза на испански: „Последвайте ме, сеньор Аберадо! Отвън ни чака кола.“
Всичко ставаше като в лош филм, но Влад не за първи път беше актьор в подобни представления и беше свикнал да приема изненадите с безразличие. Пред летището на Будапеща го качиха на нова шкода „Октавия“, оградиха го отвсякъде и го подкараха мълчаливо. Аберман продължаваше да не задава въпроси. Когато влязоха на територията на Австрия, той вече си даваше сметка, кого има за цел да заблуди тази обходна маневра. Потеглиха под серпантините на Алпите и се озоваха в средновековен замък, нещо средно между Тадж Махал и Двореца на граф Дракула.
— Искам да спя, — каза Аберман — искам да ям и да спя, господа! Двадесет и четири часа ви делят от най-баналния разговор с мен.
Придружителите му имаха задължението да го пазят, но не и правата да му противоречат. Беше кучешки студ, но те отоплиха помещението докато той реши, че е задоволително. Донесоха му храната, която той поиска, пиенето и лекарствата и го оставиха на мира. Влад Аберман не спа двадесет и четири часа, не спа дори дванайсет. Но не бързаше да се срещне с похитителите си. Трябваше му време да дойде на себе си, да намести съзнанието си. Когато реши, че е готов натисна звънеца, който преди това му бяха показали. Тогава вместо бодигардовете при него влезе Джон Хакел.
„Оживях“ — помисли без вътрешно ликуване Аберман. През цялото време той очакваше намесата на Бенина. Че нейната сянка стои някъде в тил, на него му беше ясно. Но си представяше какво отмъщение би му замислила полужена му, полубратовчеда му. Сега обаче, когато се намесваха службите, нещата ставаха и по-сериозни, и по-безопасни.
— Господин Хакелман! — каза Влад. — Така ли да ви наричам?
— Хакел е достатъчно — отговори полковникът от ЦРУ.
— Без мен не можете да се справите. Дори и да ви кажа една рецепта, тя ще се променя всеки ден. И тогава моето участие ще е за еднократно.
— Какво предлагаш, младежо? — попита Хакел.
— Партньорство и протекции.
— Партньорство срещу кого и протекции от кого? — попита старото ченге.
— Разговорът започна да става сериозен! — усмихна се Влад. — Умирам да говоря с умни хора.
— Добре тогава, — каза офицерът от ЦРУ, Мосад, ДЕА, ФСБ и всички останали разузнавания в света — отиваме при човека, който ще дирижира тази операция. Ще ти кажа нещо, момченце. Ние сме евреи и затова подозрителни на арабския свят. Тази операция трябва да я ръководи неутрален човек. Той ще е главатаря на глутницата, момче, а ние с теб ще вием в неговия хор. Приготви се, след един час излитаме на юг.
„Що за птица е този Козел? — си мислеше Влад Аберман, загледан в сериозното, поотпуснато, дори уморено лице на този строен и видимо опасен мъж. — За да му се довери Мосад, трябва да е артист за Оскар, но защо играе против арабите?“ Нямаше на кого да зададе този въпрос в момента и Влад Аберман се отказа.