— Още в гората ли правихте секс?
— Не, разбира се! — Сам е потресена от предположението ми. Зашо се преструва на света вода ненапита, след като се чука с бъдещия си девер? Съвсем нормално беше да се поинтересувам дали са се погушкали в шубраците като някои Оберон и Титания.
— След Уелс започнахме да се срещаме, но упорито се съпротивлявахме на желанието да спим заедно…
„Господи, колко ми е познато!“ — мисля си.
— До миналата седмица — добавя тя.
— Когато, предполагам…
— Предположението ти е правилно. Но нали самата ти ме посъветва да бъда любезна с него?
— Спиш ли с всеки мъж, с когото си любезна? Не, не ми отговаряй.
Сервитьорът донася поръчката. Сам дори не поглежда блюдото пред нея; въпреки че рискувам да ме помисли за безчувствена, аз се нахвърлям върху храната — имам си оправдание, нали съм вече почти в осмия месец.
— Продължавай — насърчавам я, най-вече защото така ми се предоставя възможност да се тъпча необезпокоявано.
Сам не чака повторно подканяне:
— Той е голямата ми любов. Единственият мъж в живота ми. Похлупакът на моята тенджера.
Колко романтично! Въпреки сериозността на положението едва сдържам смеха си.
— С него се чувствам непринудено, усещам, че мога да се усъвършенствам. Той е потенциал, осъществяване! Влюбена съм в него! — Усмихва се толкова широко, та ми се струва, че лицето й ще се разполови. Грамадните й кафяви очи буквално сияят. — Той е първият мъж, с когото се чувствам самоуверена, не се страхувам да бъда „себе си“. Знаеш как е, нали?
Разбира се, че знам. Поне така мисля. Би трябвало.
Не отговарям, тя продължава хвалебственото слово, посветено на Джеймс:
— Не ми се налага да се приспособявам, да се нагаждам, да се променям. Да се преструвам, че се интересувам от хобитата му, да потискам желанията си. С него разговаряме на всякакви теми — детство, работа, амбиции, пътувания, приятели. Най-важното е, че той ме слуша. Не съм му необходима като емоционална патерица, за разлика от другите ми гаджета не вижда в мен само идеалната домакиня или дебелото ми портмоне — изглежда, наистина ме желае.
Струва ми се, че е време да я върна към действителността:
— Сам, казвала си същото и друг път.
— Вярно е. Казвах го, защото исках да е вярно. Обаче сета е съвсем различно. Джеймс не прилича на мъжете, с които съм излизала.
И това съм го чувала вече.
— Какво да правя?
Въздишам.
— Какъв отговор очакваш, Сам? Да ти кажа да сложиш край на връзката или да продължиш с пълна пара напред, а? — От опит знам, че когато някой направи подобни признания, не очаква искрен съвет, а чрез самопризнанието успокоява съвестта си. Сам ме гледа изплашено и отчаяно, с обич и надежда, ала не отговаря на въпроса ми. — Как се чувства Джеймс?
— Като мен — уверено отвръща тя.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно.
— Не искаш жокер „петдесет на петдесет“, помощ от публиката или да се обадиш на приятел, така ли? — Тя ме гледа начумерено — вероятно се възмущава от цинизма ми. Не подозира, че чувствам облекчение. Ситуацията е сложна, не и катастрофална. Сам е влюбена в брата на годеника си, което, признавам, не е най-благоприятният сценарий. Но ако и той я обича, положението още може да бъде спасено. С Гилбърт се познават по-малко от година. Не отричам, че отначало ще им бъде много трудно, сърцето му ще бъде разбито, ще се чувстват ужасно неловко; ала ако и двамата проявят смелост и отстояват убежденията си, в крайна сметка ще преживеят раздялата. Изказвам съображенията си.
— Съветваш ме да кажа на Гилбърт и да понеса последствията ли? — недоверчиво пита Сам.
— Точно така. За щастие сте разбрали истинските си чувства, преди да се ожените.
— Невъзможно е!
Така се шашвам, че за пръв път от месеци оставям вилицата си доброволно, вместо да я изтръгнат от ръката ми.
— Защо?
— Защото ще се омъжа за Гилбърт.
— Но нали обичаш Джеймс?
— Да.
— И той те обича.
Сам кимва.
— Е, и?
Тя започва да се изнервя:
— Май не ме слушаш! Ще се омъжа за Гилбърт. Ще се омъжа за него. Джеймс не ми е предложил брак.
Зяпвам я като плесната с мокър парцал.
Тя вижда колко искрено е изумлението ми, затова се опитва да обясни:
— Някои мои познати… по-точно повечето ме съжаляват заради манията ми да се омъжа. — „Точно така“ — казвам си. — Намират ме старомодна и ограничена. — „И не са далеч от истината“ — апострофирам я мислено. — Ала те не ме разбират. Предполагат, че ми е необходим мъж, за да открия истинската си самоличност, което изобщо не е вярно. Знам коя съм. Какво харесвам. Какво искам от живота. Няма причина да тъжа, нали? — Предполагам, че въпросът е реторичен, затова не бързам да отговоря, че да се омъжиш за даден човек, докато си влюбена в брат му, е доста тъжно. — Професионалната кариера не ме задоволява. Признавам, че е вълнуващо да пътуваш в чужбина и да ръководиш екип от дванайсет души, голямата заплата също не е за пренебрегване, но…