Думичката „но“ кръжи във въздуха като досаден комар. Олицетворява онова, което не може вечер да стопли леглото й.
— Но най-съкровената ми мечта, най-голямата ми амбиция е да се омъжа.
Не ми казва нищо ново. Решавам да опипам почвата:
— И все пак най-важното е за кого се омъжваш, нали?
— Всъщност не. Вече няма значение.
Струва ми се, че никой не е бил толкова откровен с мен. И че това е най-тъжната история, която съм чувала.
— О, Сам — промърморвам, напразно търсейки думи на съчувствие.
— Бракът с Гилбърт е изгоден.
— Престани! Не продаваш къща! — просъсквам. Едва се сдържам да не закрещя. Забелязвам, че хората на съседните маси са притихнали и надават ухо. Не ги обвинявам — разговорът ни е по-интересен от някои рубрики в „Плейбой“ и „Пентхаус“.
— За предпочитане е дяволът, когото познаваш. — Сам свива рамене.
Знам, че се мъчи да изглежда смела. Знам, че се страхува.
— Но ти познаваш и Джеймс, и Гилбърт — апострофирам я. Не за пръв път клише от богатия й репертоар се оказва крайно неподходящо. Тя се опита да ме обори с поредната изтъркана мъдрост:
— По-добре нещо реално, отколкото въздушни замъци. — Като вижда свъсените ми вежди, бърза да добави: — Не мога да рискувам. Няма да повторя грешките си от миналото.
Наистина тя често тълкуваше погрешно поведението на мъжете, с които излизаше, предполагайки, че са готови да се обвържат в брак. От това произлизаха доста комични ситуации; чест й прави, че разказваше историите с много чувство за хумор и самоирония. Например, когато навърши осемнайсет, изпита горчиво разочарование — очакваше тогавашното й гадже на рождения й ден да й предложи брак, но вместо пръстен със скъпоценен камък младежът й поднесе видеокасета с клипове на „Кълчър Клъб“. Много по-ценен подарък, ако питате мен, ала тя беше ужасно разочарована. Като стана на двайсет и една, твърдеше, че Тери непременно ще й предложи брак. „Удобно“ забравяше как той многократно й е повтарял, че иска да попътува, след като се дипломира, смяташе, че я дразни. Оказа се, че е бил съвсем сериозен. Да не забравяме Мат, с когото се хвана след две години и който непрекъснато й казвал, че от нея ще излезе страхотна съпруга. Обаче не и негова. Ник (по това време тя вече беше на двайсет и пет) обяви, че иска да се обвържат, ала и той не й подари пръстен с диамант, само всяка съботна вечер й оставяше кош с дрехи за пране. Последваха го Стив, Род, после…
— Нищо! — изкрещява Сам, като че ли чете мислите ми. — За седемнайсет години нито едно предложение! Непрекъснато се питах: „Защо? Защо? Защо?“
Установявам, че бутилката е празна. Сам също го забелязва, повиква сервитьора и поръчва още една. Дори не докоснала ордьовъра си.
— Не съм грозна! — възкликва предизвикателно.
— Напротив, красива си. — Иска ми се да й кажа още нещо, да я накарам да млъкне, ала тя, подтиквана от алкохола, продължава с пълна пара; не ми остава друго, освен да слушам и да се надявам сред присъстващите да няма нейни клиенти или приятели на майка й.
— Ходя на фитнес. Старая се да бъда любезна, свободомислеща, добре информирана. Може да не съм в първа младост, обаче и когато бях, никой не ми предложи да се оженим. Не съм досадна, устата ми не мирише, нямам венерическа болест. Всеки ден чета „Файненшъл Таймс“, да му се не види! Само че години наред не се намери мъж да ми подари годежен пръстен. Често ги гледам по телевизията — за омъжените жени ми е думата — и съм убедена, че не притежават нещо, което на мен да ми липсва.
Взирам се в червеното петно на шията й, което познавам като собствената си длан. Когато Сам е ядосана или възбудена, по шията й плъзва червенина. Предполагам, че в мига, в който получава оргазъм, лицето й се зачервява като зрял домат.
— Разбира се, някои са истински красавици, повечето обаче приличат на орел с ориз; интелигентността на някои очевидно е над средната, ала повечето явно притежават интелект на амеби, най-много на чехълчета. Затова се питам защо тъкмо аз вероятно ще остана стара мома. Честно казано, накрая много-много не подбирах — факт, с който не се гордея. И ето че в живота ми най-неочаквано се появи Гилбърт.