Слава Богу, че е слънчев юлски ден и цял Лондон празнува настъпването на лятото. Парковете гъмжат от хора, масите в кафенетата са заети, по тротоарите се движат тълпи от хора. Всички са обзети от оптимизъм. Минувачите се усмихват един на друг, като че ли живеят в по-щастлив век. Сякаш е прокаран закон за забрана на черните дрехи — млади красавици и грозновати лелки са се издокарали с ефирни закачливи летни рокли, които са безочливо женствени.
Мъжете одобрително ги оглеждат, ала не събират смелост да ги заговорят. Настъпят ли горещите летни дни, няма друг град в света, така изпълнен с примамливи обещания. Миризмите на пот (донякъде прикривани от аромата на скъпи дезодоранти), плажно масло, бира и чесън се смесват и създават впечатлението, че предстои да се случи нещо прекрасно. Пет пари не давам, че от потта и от грубия сутиен съм се подсякла под мишниците.
— Ще се справим, момчета. Поръчката ни е в кърпа вързана.
Карл изглежда изпълнен със съмнения, Брет е кисел (наложи му се да откаже поканата за официален обяд), Дру е залепил нос на стъклото на таксито и се взира навън.
— Повярвайте ми, имам добро предчувствие.
Единствено Дийн се заразява от ентусиазма ми, и то само защото е американец.
— Готова ли си да ги омаеш, Джорджина?
— Естествено — отговарям с усмивка.
— Така те искам, направи ги сами да си говорят! — Потупва ме по гърба и ме кара да съжалявам, задето нямам помпони. В очите на шефа явно съм като мажоретка, вдъхваща смелост на отбора.
Презентацията минава идеално.
Карл е олицетворение на изтънчеността и ефективността. Дру съкращава наполовина изложението си, което пак е два пъти по-дълго от необходимото, ала е по-поносимо. И което е най-важното, публиката реагира възторжено на творческата концепция, представена от Брет.
Поръчката ни е в кърпа вързана! Сигурна съм! От мен се иска да направя обобщение — кратко и ясно, без излишни украшения и превземки.
Заставам пред микрофона, който незабавно надава истеричен писък. Вместо да извикам: „Проба — едно, две, три“, което е толкова банално, аз се покашлям и установявам, че микрофонът не работи. Гневно се взирам в дъното на залата. Неугледен субект с джинси и големи очила изпада в паника и хуква в кръг, като че ли има ракета в гащите. Ех, де късмет! Обръщам се към Дийн, усмихвам се, за да го уверя, че владея положението. Което изобщо не отговаря на истината. Микрофонът изписуква — вероятно повредата в озвучителната система е отстранена. Да, сигурно е така, ако се вярва на техническия гений с джинсите и очилата, който е престанал да лее пот и победоносно вири палец.
За втори път пристъпвам към микрофона, шепнешком репетирам встъпителните думи.
— Положението ви е единствено по рода си — вие сте жертви на собствения си успех. Количеството на продажбите…
Усещането започва от петите ми, поне така ми се струва — все отнякъде започва, а също като другите части на тялото ми петите се намират далеч от устата ми. Набира скорост в стомаха ми, за секунда се задържа там. Достатъчно дълго да разбера какво е, ала прекалено кратко да го потисна. Стомахът ми ръмжи и гъргори. Усещането се прокрадва в хранопровода ми, за миг ме задушава. Сетне шумно се оригвам.
Тъй като микрофонът вече работи, „експлозията“ се чува в цялата зала.
По-младите зрители (около две трети от присъстващите) започват да се кискат, ала преди да се озърна за някого, на когото да припиша деянието, се случва нещо още по-ужасно. Изпускам газове, и то толкова шумно, че звукът отеква в стените.
Свършено е с мен.
Присъстващите в залата избухват в неудържим смях. Повечето печелят трийсет хиляди паунда годишно, ала по умственото си развитие се равняват на хлапета на тринайсет. Няколкото жени от солидарност с мен се мъчат да овладеят смеха си, но не издържат, след като мъжете около тях се надпреварват да ми подражават.
Какво да направя? Не мога да им обясня, че неконтролируемите газове са причинени от напредналата ми бременност. Не мога да очаквам да проявят разбиране. Забелязвам, че Дийн ме наблюдава, и мигом съжалявам. Той прилича на човек, който току-що е имал полово сношение с кактус. Лицето му е червеникавокафяво, забелил е очи, може би си въобразявам, но от него излиза пара. Разбира се, знае, че не го направих нарочно. Известно му е, че по-скоро бих изяла очните си ябълки, отколкото да изпусна газове на обществено място. Е, случвало се е и да пръцна, и да се оригна пред чужди хора. Веднъж на Коледа през 1997 година, втори път — при посрещането на новото хилядолетие. Но и двата пъти бях на шумни празненства и успях своевременно да се отдалеча, преди да ме уличат. Предпочитам да умра от болки в стомаха, само и само да не се изложа пред Хю — готова съм в три сутринта да заявя, че отивам да разходя кучето, отколкота да се изпусна пред него, а ние дори нямаме куче. А сега взех че се изпуснах пред двеста души публика, пред колегите си и пред шефа.