— Прекарахме „Рартъл, Рогъл енд Спирити“ — киска се Карл.
— Кой? — Названието на агенцията ми е до болка познато, но е последното, което очаквах да чуя в този контекст. — И те ли са участвали в конкурса? — Стомахът ми се свива на топка, за пръв път обаче реакцията не е предизвикана от бременността. Призляването прогонва радостта от победата. Ненадейно погледът ми като че ли се фокусира, виждам прекалено ясно цялата картина.
— „Рартъл, Рогъл енд Спирити“ — ликува Карл. — Те са били „другата агенция“, за която говореше Франк. Не четеш ли „Кампейн“? — Той навива списанието на руло, лекичко ме перва по главата. — Миналата седмица се издадоха, че участват в конкурса. Великолепен ход, ако си сигурен, че ще спечелиш. В което те са били уверени. Самоубийство, ако ти измъкнат клиента изпод носа. — Карл ми подава списанието, доволно потрива ръце, отива да си налее още шампанско.
„Рартъл, Рогъл енд Спирити“! Хю!
Ето върху какво е работил толкова време. Може би затова се прибираше късно след полунощ… въпреки че работата върху проекта не обяснява презервативите в джоба му. Господи, ще бъде сломен! Как не се досетих, след като е било толкова очевидно? Възможно ли е така да съм била погълната от бременността си, че да не разбера истината? Горкичкият Хю!
Прочитам статията, която е посветена на участието на „Рартъл, Рогъл енд Спирити“ в конкурса. Но това не е най-лошото. Поместени са снимка на Хю и неговото самоуверено изявление, че концепцията им е гениална и че нито една конкурентна агенция не е в състояние да задоволи изискванията на рекламодателя. Естествено не би се изхвърлил толкова, ако не разполагаше с информация, че „Рартъл, Рогъл енд Спирити“ са спечелили конкурса още преди да бъде проведен. Уви, това се случва в нашия бизнес. Само че той не спечели. Победи нашата агенция, и то защото аз пуснах газове. Истинска катастрофа!
Втурвам се в кабинета си, заключвам се и набирам номера на Хю, но секретарката му съобщава, че той е на съвещание и не може да ме свърже с него. Може би казва истината, а може би той така ме мрази, че не желае дори да чуе гласа ми. Моля я да му предаде да ми се обади, щом се освободи. Тя изсумтява — нямам представа дали звукът изразява съгласие. Телефонирам на Джесика, накратко я осведомявам за събитията от последните двайсет и четири часа.
— Миличка, каква прекрасна новина! — изчуруликва тя.
— Напротив! Хю ще бъде сломен. — Опитвам се да обясня колко важно е било за него, след като отскоро е административен директор на „Рартъл, Рогъл енд Спирити“, агенцията да спечели конкурса.
— Скъпа моя, въпросът има и друг аспект. Самата ти си директор на отдел „Новаторски инициативи“ и получаването на поръчката е изключително престижно за теб. Поправи ме, ако греша, но ми се струва, че заплатата ти зависи от броя на клиентите, които привличаш.
— Така е.
— Хю не е обвързан по този начин, нали?
— Ами… не.
— Доколкото си спомням, твоят шеф обяви, че щом си бременна, не можеш да се справиш с толкова отговорна работа.
— Да, намекна нещо подобно.
— И така, изходът от конкурса е щял да причини неприятности или на теб, или на Хю. Тъй като си ми дъщеря, естествено предпочитам ти да спечелиш.
— Да, но победих не заради ума си, а поради нелепа случайност! — Въздишам тежко. Удрям главата си в бюрото (буквално, а в преносен смисъл — в няколко дебели тухлени стени).
— Не е вярно, Джорджина! Стегни се! — Леденият тон на Джесика ме стряска. — Наистина ли мислиш, че поръчка за осемдесет милиона паунда се възлага случайно, в резултат на моментна прищявка? Според мен да се приписва спечелването на конкурса на онзи злощастен случай (и двете не се осмеляваме да наричаме нещата с истинските им имена), е само поредната легенда, която години наред ще се разпространява сред хората във вашия бизнес. — Преставам да удрям главата си — струва ми се, че Джесика има право. — Убедена съм, че победата ти се дължи на къртовска работа. Трудила си се усърдно. Постигнала си успех. Гордей се със себе си.