— Чувствам се ужасно заради Хю. — Толкова съм свикнала да искам онова, което желае Хю и което е от полза за него, че никога не съм се замисляла за собствените си желания. Само че ако го кажа на Джесика, тя едва ли ще ме разбере. — Ще предположи, че съм се състезавала срещу него.
— Защо не ти е казал? Смятам, че е трябвало да го знаеш — промърморва тя.
Хвана ме натясно. Не знаех, че се конкурираме с „Рартъл, Рогъл енд Спирити“, отчасти защото не обръщах внимание на специализираните издания, отчасти защото не обръщах внимание на Хю. Мълчанието ми издава истината.
Джесика добавя:
— Той е достатъчно възрастен и достатъчно красив да брани интересите си, Джордж — крайно време е да го проумееш.
— Мислех, че го харесваш — изплаквам.
— Аз пък мислех, че го обичаш — отсича тя.
46.
Както и очаквах, Хю се връща от работа много късно. Легнала съм си, но не мога да заспя, и то не защото бебето ме рита.
Днешният ден трябваше да е най-щастливият в живота ми. Дийн покани на обяд всички, които работиха по проект „Скорост“. Знам, че обядът е „прераснал“ във вечеря, че колегите ми още са в ресторанта, наливат се с алкохол и си разказват пиперливи анекдоти. Аз се измъкнах, след като насила хапнах от салатата със скариди. За пръв път бях щастлива, че имам правдоподобно оправдание да не пия шампанско. Не ми се искаше да усетя как палавите мехурчета омаломощават мозъчните ми клетки, причинявайки приятно замайване. Не бях в настроение да празнувам.
— Усмихни се, Джордж! Мамка му, не си на погребение!
Карл се ухилва, поръчва си двойно бренди, отрязва си парченце синьо сирене.
Невъзможно е да обясня на колегите си защо съм тъжна. Няма да разберат защо бих предпочела Хю да спечели проект „Скорост“. Нито един от тях няма сериозна връзка, дори Брет, който е женен. Ако жената, с която спят, изяви желание да изкаже собствено мнение, да разговаря, на бърза ръка й посочват вратата. Още докато са били в гимназията, до един са претърпели емоционална лоботомия. Жалко, че не можем да си поговорим — вероятно щяха да ми помогнат да проумея мисловната дейност на Хю.
Накратко, едва издържах обяда.
Бог знае още колко обеди ще ми вгорчи мисълта за Хю.
От начина, по който затваря вратата и захвърля сакото си (което не улучва облегалката на стола, а пада на пода), разбирам, че е пиян. Залитайки, се изкачва по стълбището — блъска се ту в едната, ту в другата стена, някаква картина пада с трясък. Добре че още нямаме бебе, иначе щеше да го събуди. Отваря вратата на спалнята, за миг застава на прага — явно се мъчи да изглежда трезвен.
Преструвам се, че не забелязвам състоянието му, подхвърлям: „Здравей“, и широко се усмихвам. Не го питам къде е бил.
Нито с кого.
— Здравей, Джорджина. — Явно прави усилие да произнася правилно думите, Сяда на ръба на леглото, понечва да свали обувките си. Не ги прибира в гардероба, а небрежно ги запраща в другия край на помещението. Спомням си как баба ми казваше, че можеш да научиш много за даден човек по обувките му.
— Тъкмо щях да си приготвям чай, искаш ли една чаша? — подхвърлям престорено любезно. Очите му са помътнели и са кръвясали, надявам се, че от горещия чай ще поизтрезнее.
— Не. — Той се съблича, после отива в банята. Ставам от леглото и тръгвам след него.
— Хю, трябва да поговорим. — Ама че съм загубена и несъобразителна — нима си въобразявам, че е в настроение за разговори? И то с жената, която е наранила гордостта му! Само че не бива да отлагаме, прекалено дълго мълчахме.
— За какво? — Той се взира в отражението си, не ме поглежда.
— Съжалявам за конкурса — подхвърлям — все отнякъде трябва да започна.
— Лъжеш.
— Честна дума.
— Съжаляваш, а? Извиняваш се и въпросът е приключен, така ли? Е, приемам извинението. — Никога не говори така язвително, склонна съм да мисля, че алкохолът е причина за жестокостта и сарказма му.
— Нямах представа, че вашата агенция участва в конкурса — обяснявам.
Хю упорито отказва да ме погледне, затова говоря на отражението му.
— Който лъже, на въже! — затананиква той и подскача, като че танцува шотландски рил. Дълбоко си поемам въздух, казвам си, че това е нещо като генерална репетиция за раждането на бебето. Детинското му поведение е забавно до момента, в който той залита и се блъсва в мен. Отдръпвам се, притискам ръка до корема си да защитя бебето, но той изобщо не забелязва реакцията ми.
— Не знаех — повтарям.
— Знаела си!
— Не знаех.
— Знаела си!
Така доникъде няма да стигнем.
— Дори да знаех, какво можех да сторя? Щеше ли да поискаш от мен да оттегля проекта си? — Опитвам се да го гледам в очите, да го накарам да проумее истината, ала той отвръща поглед. Май този път камъкът попадна в неговата градина. Едва ли е очаквал да се откажа. Не е било необходимо, защото не представлявам заплаха за него — той е много по-добър в професията.