Выбрать главу

Хю дълго мълчи. Накрая изтърсва:

— Да. Трябваше да се откажеш.

— Така ли? — Не вярвам на ушите си. Чувам как капе кранчето в банята и как казанчето в тоалетната се пълни с вода, не и думите, изричани от Хю. Устните му се движат… но сигурно ми се е причуло.

— Точно така. Отказа се от конкурса за административен директор в „Рартъл, Рогъл енд Спирити“, нали? Още една малка жертва нямаше да има значение за теб. Да му се не види, ще бъдеш в отпуск по майчинство, какво ти пука за годишната печалба на „Кю енд Ей“? Лоялността ти към мен е по-важна, нали?

Най-сетне се обръща да ме погледне, но ми се иска да не беше. Лицето му е на сантиметри от моето; докато крещи, слюнката му изпръсква брадичката ми. Никога не съм го виждала толкова вбесен. Бръчици на разочарование прорязват челото му, негодуванието е вдълбало дълбоки бразди на страните му чак до очите и до устните. Сигурна съм, че тази сутрин ги нямаше. Внезапно е погрознял. Този човек, който за мен винаги е бил въплъщение на мъжката красота и изтънченост, е абсурдна карикатура.

Старая се да запазя присъствие на духа, да говоря убедително, да докажа правотата си.

— Наистина трябва да сме лоялни един към друг. Но проблемът има и друга страна. За мен спечелването на конкурса не е само въпрос на престиж. Не забравяй, че след раждането на детето ще се върна на работа, защото парите са ни необходими. Радвам се, че привлякох важен клиент, преди да изляза в отпуска по майчинство — докато отсъствам, няма да ме забравят. Освен това Дийн ми обеща премия. Парите ще ни бъдат добре дошли — ще имаме доста разноски около раждането, пък и отделяме голяма сума за месечната издръжка на Бека и децата. — Нарочно говоря в множествено число, за да му напомня, че с него сме екип.

Истината е, че не можем да си позволим да напусна работа, да се лишим от голямата ми заплата, служебната кола, здравната осигуровка. В този момент изпитвам топли чувства дори към безплатната карта за автомата, въпреки че кафето е отвратително.

— Гордостта ми е накърнена, Джордж. Повече нямам какво да ти кажа — патетично заявява той. Трябвало е да се роди в друга епоха, пък и си е сбъркал професията — ще сложи в малкото си джобче актьорите, превъплъщаващи се в герои на Оскар Уайлд.

— Има други въпроси, които трябва да обсъдим — упорствам. Започва да ми писва от настойчивостта му еднолично да определя параметрите. Опитвам се да го предизвикам; познавам го и ми е добре известно как да възбудя интереса му. — Честно казано, дори не знам дали исках да получим поръчката за проклетата реклама — промърморвам.

— Какво? — Изведнъж привличам вниманието му. О, какна „изненада“! — Не се радваш, че си спечелила, така ли?

— Радвам се, но в крайна сметка това е само работа. Няма нищо общо с взаимоотношенията ни. Пък и по принцип нашият бизнес не е от особена важност.

— Моля? Я повтори!

— Помисли кое е по-важно — различните скоростни лостове или трибунала за военни престъпници и деянията на Слободан Милошевич. Широчината на автомобилните гуми или нелегалните емигранти, които се задушават в камионите. Боята тип „металик“ или децата-воини.

Хю недоумяващо ме зяпа и не отговаря. Ще си послужа с друг пример:

— Кое е от по-голямо значение — кожените седалки или рожденият ден на Том, който е утре? Забрави да надпишеш поздравителната картичка, въпреки че я купих преди седмица и я оставих на масата в трапезарията. Накрая бях принудена да фалшифицирам подписа ти.

Той реагира така, все едно не е чул нито думичка от прочувствената ми реч:

— Не те интересува, че спечели конкурса, така ли? Значи съсипа живота ми заради нещо, което не те интересува! Как можа, Джордж!

Той буквално прелива от възмущение и обида. Поведението му е почти смехотворно. Не, наистина е смехотворно. Напразно се мъча да потисна смеха си — започвам да се кискам. Бог знае дали неуместната ми реакция се дължи на бременността, важното е, че ми действа като счупване на оковите, освобождава ме. Вече не ми пука, че „Рартъл, Рогъл енд Спирити“ са загубили конкурса, вече не чувствам вина, че рекламата беше възложена на нашата агенция. Всъщност съм много доволна. Не искам онова, което желае Хю, тъй като вече не вярвам в стремежите му. Ореолът вече не е около главата, а около шията му; тайничко се надявам да го удуши.

— Скъпи Хю, не съм съсипала живота ти. — Изсмивам се на мелодраматичното му изявление. — Дори не си уволнен, нали? Може би засегнах гордостта ти… не, дори това не е вярно. Сам си надяна примката с интервюто в „Кампейн“, като се изхвърли, че проектът на вашата агенция е ненадминат. Не аз те подтикнах към идиотското и прибързано изявление.