— Защо не ми каза, че работиш по същия проект? — изкрещява той; вбесен е, че го взимам на присмех.
— Не съм подозирала, че ме смяташ за сериозна заплаха.
Хю изсумтява, сумти под нос. Не го чувам, но съм сигурна, че изказването му съдържа предимно нецензурни думи.
Мисля си за филмите, които сме гледали заедно, за закуските, обедите и вечерите, когато сме седели на една маса, за кросовете ни в парка, за пътуванията ни в екзотични страни. Мисля си за часовете, които съм прекарала на велоергометъра, под сешоари във фризьорски салони, в пробий на бутици, готвене в кухнята, сексуални подвизи в леглото… и се питам защо нямат особено значение. И защо не съм разочарована, че са толкова незначителни? Как се стигна дотам, че да се гневим един на друг и на себе си? Че вече да не можем да говорим учтиво дори за времето, камо ли за съвместния си живот? Защо Хю не е в състояние да ме успокои както преди? Защо не ми действа възбуждащо? Защо не ме разбира?
Защо не го разбирам?
— Защо не ми каза, че си бил в ресторант „Щастливата седмица“?
Опитвам се да не говоря с обвинителен тон, ала Хю ме познава прекалено добре. В огледалото виждам как той се вцепенява, замисля се за миг, после изкрещява високо, като че ли не съм до него:
— Не съм ли?
По лицето му се изписват различни чувства — гняв, разкаяние, раздразнение, от което за секунда страните му пламват. Ако не го наблюдавах толкова внимателно, вероятно нямаше да ги забележа. Но аз винаги го наблюдавам внимателно.
Оставя четката за зъби, която размахваше, за да подчертае негодуванието си; не му прави впечатление, че е изпръскал навсякъде с „Колгейт“ — в края на краищата не той почиства плочките в банята. Грабва сапуна, влиза в душкабината. Завърта крановете докрай, но колкото и силна да е водната струя, едва ли ще го пречисти.
— Не ти ли казах, че съм бил в този ресторант?
— Не. Доста необичайно, нали? Обикновено нямаш търпение да се изфукаш, ако си бил в модно заведение. — Което според мен е смехотворно, защото е адски тъпо да се хвалиш, че си бил в тузарски ресторант. Отгоре на всичко той не посещава въпросните заведения заради храната. Харесва му да го виждат познати, да избира скъпи вина, да поръчва скъпи ястия, не и да ги консумира.
Отварям вратата на душкабината. Надявам се по този начин да „изравним резултата“ — Хю да се почувства уязвим от голотата си, както аз съм уязвима. Уязвима съм не заради наднорменото тегло, а заради съществото, което расте в мен. Създали сме го заедно. Този глупав, разглезен, гневен мъж е бащата на детето ми. Как да променя положението? Към какъв резултат се стремя?
— Джордж, водата тече на пода.
— Срещаш ли се с друга жена? — изсъсквам. За мен отговорът е по-важен от договор за осемдесет милиона и от осем милиона печалба.
— Не — простичко отговаря той.
В миналото щях да му повярвам, щях да си кажа, че съществуват куп причини Хю да вечеря в „Щастливата седмици“. Нищо чудно да е бил там служебно… В края на краищата не се опита да го отрече, нали? Щях да си кажа, че се държа като глупачка, че съм несправедлива към него, че си вадя прибързани заключения. Щях да си кажа, че не бива да правя от мухата слон, да си внуша, че трябва да съм благодарна, задето този мъж — олицетворение на сбъднатата ми мечта — е избрал да бъде с мен. Щях да си затворя очите пред факта, че по отношение на изневярата той има богат опит.
Само че сега не мога да се преструвам на сляпа и глуха.
— Писнаха ми скандалите, Джордж! И преди ми триеха сол на главата… Няма ли да ме оставиш да се изкъпя и да си легна? Прекалено много ли искам? — Опитва се да ме избута от кабината, но аз с крак препречвам вратата. Този път няма да му се размине.
— И преди ли? Кога? Бека ли ти е вдигала скандали?
— Добре де… тя ми подхвърляше същите обвинения — неохотно признава той, без да разбере накъде бия.
— И е имала право, нали? Защото ти чукаше друга жена. Чукаше мен. А сега коя чукаш?
47.
— Трябва ми някакво леко успокоително.
— Ще ти изпратя Мили.
— Нямах предвид леко на килограми — опитвам се да се пошегувам.
— Много добре те разбрах — уж негодуващо отговаря Либи.
Като се замисля, си давам сметка, че тя се смее повече от хората, които познавам. Дали защото има дете? Да му се не види, човек наистина трябва да притежава чувство за хумор, за да живее с Мили седем дни в седмицата, двайсет и четири часа в денонощието.