— Ще го напуснеш ли? — пита Либи. Мрази да увърта, пряма е — още едно нейно качество, което много ми допада. Вече знае какво се е случило, защото прекарахме половин час на телефона, докато й го разкажа.
— Как да го напусна? Обичам го от четиринайсет години. Почти половината ми живот — оправдавам се.
— Хм, може би имаш право. — Тя веднага проумява колко много съм вложила във връзката с този човек. Разбира се, не й казах, че се чувствам виновна, задето разделих Бека и Хю. Не намирам подходящите думи да обясня, че съвестта няма да ме гризе, ако с него създадем семейство, ако бъдем заедно до края на живота си.
— Освен това съм бременна от него.
— Не отричам.
— Не искам да бъда майка, която сама отглежда детето си.
— Че има ли други?
Засмивам се невесело. Въпросът е, че още вярвам в приказките с щастлив край. Мамка му, едва ли някой (освен може би Сам) повече от мен е мечтал за щастлив край.
— Мисля, че има — отговарям искрено. — На курса по раждане във вода идваха добросъвестни мъже; видях бъдещи бащи, които трескаво очакваха резултатите от видеозона; възхищавам се от мъжете, които в неделните утрини водят децата си в парка. Поставила съм си за цел да наблюдавам поведението им.
С Либи млъкваме. Много по-лесно е да се престорим, че подобни мъже не съществуват, отколкото да признаем, че изборът ни е бил погрешен. Обаче няма смисъл да се заблуждавам.
— Няма да се справя сама — прошепвам. — Не притежавам твоята смелост. Нито силата ти. Едва ли ще бъда чудесна майка като теб.
Знаете ли, обичам да фантазирам. Представям си, че е Коледа; Хю е зает с нарязването на пуйката, лампичките, украсяваши голямата елха, весело блещукат в съзвучие с празничното ни настроение. Детето ни седи пред камината, в която гори буен огън, и разопакова подаръците си; с нас са Джесика и баща ми, дори Хенри, Пени и децата са дошли да празнуваме заедно.
Само дето нямаме камина.
И по-добре, защото огънят е опасен за малчуганите.
Окей, ще измисля друга приказка, в която няма опасност от „домашни“ злополуки. Неделна утрин е, с Хю сме в леглото, детето лежи между нас, гука и се смее. Не искам прекалено много, нали?
В действителност обаче дори след раждането на бебето той вероятно ще продължи тренировките си във фитнезалата. Аз вероятно ще прекарвам неделните утрини с бебето под мишница, докато приготвям печеното, защото Хю заяви, че държи да възстановя традицията в празничния ден да поднасям печено месо със зеленчукова гарнитура. Въпреки че ще измине доста време, докато детето ни мине на обща храна и „оцени“ кулинарните ми умения.
Въздишам. В интерес на истината знам, че тази ми фантазия винаги ще бъде на светлинни години от действителността. Хю никога няма да ми помага да избирам бебешки дрешки в „Гап“, нито пък подаръци за собствените му деца. Обикновено обикалям магазините сама през обедната почивка. Аз мия подовете, аз пазарувам и готвя, аз гладя, аз нося дрехите ни в ателието за химическо чистене, аз имам грижата да ги взема. Аз купувам тоалетна хартия и сменям филтъра на устройството за пречистване на водата. Спомене ли Хю, че си пада по новия албум на „Ар и Ем“ (той твърди, че харесва модерната музика, но вече е трийсет и четири годишен и едва ли някога отново ще прояви интерес към ексцентрична група, която свири в кръчмата в Камдън), компактдискът като по магия се появява в стерео-уредбата ни.
Все едно не съм го купила аз.
Въпреки това изпада в ужас, когато намеквам, че ми се иска да ми подари нещо в знак на благодарност, че ще родя детето му.
Аз поръчвам нови мебели, пак аз си взимам отпуска, за да бъда вкъщи, когато чакаме някаква доставка. Аз плащам всички сметки. Пак аз играя ролята на инкубатор. Хю само ходи на работа.
Ненадейно си давам сметка колко несправедливо е разпределението на задълженията.
Разбира се, когато живеех сама, се занимавах с всичко гореизброено. Ала тогава аз оставях неизмита купичката от овесена каша, аз не изхвърлях празната картонена кутия от мляко, аз захвърлях мокрите кърпи на пода на банята, дрехите в коша за пране бяха само мои.
Господи, какви ги говоря? Нима вярвам, че ще ми бъде по-хубаво, ако живея сама? Не! Твърдо не. Само дето ми се струва нечестно цялата работа да пада върху мен. Вероятно и Либи си мисли същото, защото казва:
— Не знам защо смяташ, че няма да се справиш сама. Осигуряваш големи приходи за агенцията, получаваш висока заплата. Притежаваш жилище и кола. Живяла си в „Ню Йорк, Ню Йорк“ цели пет години, сама си постигнала всичко… (Произнася „Ню Йорк, Ню Йорк“, подражавайки на Франк Синатра, въпреки че разговорът ни е сериозен — американският акцент е задължителен при произнасянето на тези четири думи.)