Минават още две седмици, без да предприема нищо. Само дето ходя на работа; там поне още се нося на крилата на славата. Терминът ми наближава. С Хю продължаваме да спим в едно легло, ала така и не събрах смелост отново да го попитам с коя се чука сега.
— Ще отидем ли на сватбата на Сам? — пита той.
Разговаряме за пръв път от две седмици, обаче с риск да му разваля настроението, промърморвам:
— Не.
— Да му се не види, Джордж, тя е най-добрата ти приятелка! Не е за вярване, че няма да присъстваш на сватбата й само защото си напълняла толкова, че не можеш да закопчееш елегантните си сандали.
Поглеждам го накриво:
— Грешиш, драги. Не заради това отказвам да отида на венчавката. Тъй като беше прекалено зает да го забележиш, ще те осведомя, че със Сам жестоко се скарахме.
— Така ли? — Трогателно е, че се замисля, преди да зададе следващия въпрос: — Защото не те избра за шаферка ли?
Смята ме за толкова повърхностна, че да се скарам с най-добрата си приятелка заради някаква глупост. Което изобщо не е трогателно.
— Не, Хю. Причината са диаметрално противоположните ни възгледи за любовта, живота и смисъла иа съществуването ни.
— Такива сте всички жени! Прекалено усложнявате нещата. Откъде ви хрумна да разговаряте на тези теми?
— Може би защото не си падаме по футбола — промърморвам и отново зачитам книгата с обяснения за правилното кърмене.
Хю си излиза.
Тоалетът, който възнамерявах да нося на сватбата, с разкошен (разбира се, „разкошен“ е силно казано, когато става въпрос за дреха за бременни, но на мен адски ми харесва). Щях да облека червена рокля, дълга чак до глезените, която прикрива наедрелите ми форми с изключение на гърдите, подчертани от голямото деколте. Теорията ми е, че трябва да отвлека вниманието от безбрежния си корем, затова си купих червени сандали с потресаващо високи токове и шапка с много широка периферия, украсена с пайети и пера. Преди известно време Хю предложи да отида на сватбата с широката черна рокля, вероятно надявайки се да стана възможно най-незабележима. Купих си черни обуки и шапка в същия цвят, ала по-късно ги отхвърлих категорично. Не искам да бъда незабележима, а да привлека вниманието, да изтъкна своята женственост и факта, че очаквам дете.
И без това вече не мога да закопчея черната рокля.
В крайна сметка се оказа, че няма значение какво ще облека. Шапката и сандалите си останаха в кутиите. Така и не се обадих на Сам. Сам не ме потърси. Днес няма да хвърлям конфети.
Единайсет без пет е. В момента Сам се качва на кремавия ролс-ройс, който потегля към църквата. Проснала съм се на леглото в спалнята. Ярките лъчи на слънцето проникнат през отворените прозорци. Чувам как хлапетата на съседите се карат за някаква ракета за тенис, както и бръмченето на косачката, долавям уханието на прясно окосена трепа. Прекрасният летен ден е идеален за сватбено тържество. Неволно се усмихвам, защото съм готова да се обзаложа, че като се е събудила тази сутрин, Сам е казала: „Щастлива ще е булката, която се омъжва в слънчев ден.“ Със сигурност знам какво се случва, все едно съм там.
Шаферките са облечени в златисто. В проповедта на свещеника са включени и църковни, и светски текстове. Присъстващите ще бъдат принудени да изтърпят откъса от посланието на апостол Павел към коринтяните: „Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее…“, защото текстът е „задължителен“ за всяка венчавка, но Сам е избрала и поема на Джон Дън (от по-баналните, разбира се). Ще се приближи до олтара под звуците на „Появата на Савската царица“ на Хендел, а при излизането на младоженците от църквата ще бъде изпълнен Менделсоновият „Сватбен марш“. Всички тези подробности тя е уточнила още преди да завърши университета.
Хю се връща в спалнята. Напоследък повечето време прекарвам в леглото — спя или размишлявам. Съставила съм си теория, според която няма смисъл да стоиш прав, когато можеш да седнеш, и защо да седиш, след като можеш да лежиш? Не е лесно, както изглежда на пръв поглед. Думата ми е за мисленето, не за лежането. Постепенно осъзнавам, че е твърде възможно преди изобщо да не съм размишлявала, фантазирала съм, въобразявала съм си, създавала съм си идеализирани образи. Отдадох се на мисловна дейност едва след като работата по рекламния проект приключи. Дадох си сметка, че години наред съм била като малкия герой от прекрасната холандска книга „Сребърните кънки“, който с пръста си запушил пробива в бента, за да предотврати голямо наводнение. Опитвах се да задържа приливна вълна от мисли, а сега предпазливо се осмелих да извадя пръста си. С радост ще посрещна наводнението. Повечето си време Хю прекарва в дневната. Напоследък е добил навика да усилва до дупка уредбата. Съдя за настроението му по парчетата, които избира. В много отношения това е доста по-сигурна форма на общуване, отколкото разговорите с него. Онзи ден слуша „Ще оцелея“ на Глория Гейнър, после „Наистина ли искаш да ме наскърбиш“ на „Кълчър Клъб“ — песен, която никога не съм харесвала. Тази сутрин си пусна парчето на Том Джоунс „Аз, който си нямам нищичко“. Това е стопроцентово доказателство, че не е обратен и че хал хабер си няма от женската психика. В подобни ситуации посланието трябва да приключи с песента на Глория.