Затварям очи. Страхувам се от избухването на поредния скандал. Нямам сили да го издържа.
— Искаш ли лимонада? Сам я приготвих. — Той оставя чашата на нощното шкафче.
Отварям очи (най-вече да проверя дали не сънувам; напоследък сънищата ми са станали изключително ярки). Подпирам се на лакти, повдигам се, отпивам глътка от разхладителната напитка.
— Благодаря, подейства ми освежително — промърмървам, едва се въздържам да не добавя: „На какво дължа тази загриженост?“
— Искаш ли да ти подложа възглавничка под краката? Някъде прочетох, че по този начин се предотвратява събирането на вода.
Позвънете на ФБР — извънземните са похитили Хю и са ми изпратили чужд човек с неговия образ! Той рови из дрешника, изважда няколко възглавници и ми помага да пъхна една под коленете си, друга под корема. Знам, че приличам на хипопотам, затънал в блато, но не ме е грижа. След като години наред се стараех да бъда слаба, грациозна и енергична, за да се харесам на Хю, сега изпитвам истинско облекчение да бъда самата себе си. Трябва да ме приеме, ако ли не — да ме изостави… какви ги говоря? Вече ме е изоставил.
Той сяда на леглото:
— Не е за вярване, че не сме на сватбата на Сам.
— Да.
— Познаваме се от години, а вие двете сте приятелки от детинство… — Въздиша, втренчва се в прозореца. Какво ли мисли? Вече не проявявам достатъчно интерес, че да го по питам. Обаче той решава да сподели мислите си, което е нетипично за него: — Заедно изминахме дълъг път, нали?
— Да.
— Сам отдавна мечтае за този момент.
— Да.
— Спомняш ли си как на маскените балове в университета тя винаги се обличаше като булка? Дори на купона за Хелоуин се предреши като младоженката на Франкенщайн. На онова празненство в стил епохата на Тюдорите непрекъснато се преобличаше, за да изиграе ролите на шестте жени на Хенри Осми. На баловете по случай завършването на всяка учебна година неизменно носеше бяла рокля.
Опитвам се да я защитя:
— Забравяш, че на коледното тържество се преоблече като фея-елхово украшение.
— Но и тогава приличаше на младоженка.
— Вярно е — признавам. Трудно е да я защитиш, защото поведението й беше толкова… прозрачно.
— Можеш ли да назовеш трите й любими филма?
— „Четири сватби и едно погребение“, „Сватбата на най-добрия ми приятел“ и „Венчавката на Мюриъл“ — изреждам. Всеки може да назове любимите филми на Сам. — „Седем годеници за седмина братя“ е четвъртият.
— Харесва ми да играя с нея на отгатване на думи чрез разиграване на пантомима — усмихва се Хю. Макар да ми се струва, че по някакъв начин я предавам, като се шегувам с нея, дори тя би признала, че имаме право. През дъждовните неделни следобеди с Хю сме гледали тези филми толкова пъти, че лентите на касетите са изтънели.
Изведнъж му хрумва нещо. Става, грабва стола, занася го до гардероба и се покатерва на него. Започва да рови из шкафа-надстройка. На пода политат кутии с шапки и обувки, чанти със стари дрехи, завързани с панделки писма и пощенски картички.
— Какво търсиш?
— Ето! — Той внимателно изважда моите албуми със снимки. Педантично съм подредила спомените си — в албума, подвързан с черна кожа, — са фотографиите от университета, в петте сини албума — снимките от Ню Йорк — по един за всяка година. Имам и кафяви албуми, а от 1998 година насам използвам само червени. Никога не бих предположила, че Хю е разгадал кода ми. Странно е, че още е в състояние да ме изненада.
И то приятно.
Бавно прелиствам картонените страници, тънката хартия между тях нашепва обещания за безброй съкровища.
— Тази е от първата ни седмица в университета, — Посочвам снимка, на която Хю се е наредил на опашка да се запише в отбора по гребане.
— Погледни, На тази косата ти е почти кестенява. Бях забравил как изглеждаше навремето.