— Ето я и Сам като булката на Франкенщайн. — Засмивам се.
— От все сърце се надявам днес да е по-хубава.
— Тук си с отбора по ръгби. — Младият Хю се усмихва като палаво момченце изпод русия си перчем.
— Виж, виж колко си красива на тази. — Той посочва фотография, заснета през третата ни година в университета. Вече съм започнала да се преобразявам. Косата ми е руса, слаба съм, ала още изглеждам безгрижна. До мен стои Сам, която… прилича на Сам. Щастлива, изпълнена с надежди и с бяла рокля. Може би се дължи на хормоните, но отново избухвам в плач.
Хю докосва бедрото ми и прошепва:
— Извинявай. — Окуражаващо стиска крака ми, после излиза.
Изумена съм. И объркана. Хю не е от хората, които се поддават на сантиментални пориви. Трогната съм, задето му е тъжно, че не сме на сватбата на Сам, че съм се скарала с нея. Изведнъж се случва нещо невероятно. След като дълги години се примирявах с пренебрежението и безчувствеността на Хю, в този момент на нежност най-сетне осъзнавам истината.
Вече не го обичам.
Ще ми се да можех. Ще ми се да вярвам, че лимонадата, възглавниците и закуската, която миналата седмица ми поднесе в леглото, са резултат от искреното му разкаяние, ала се боя, че е любезен с мен заради гузната си съвест. Ще ми се да му простя, че не се интересува от бебето, да оневиня неизброимите му прояви на егоизъм. Ще ми се да си простя, защото се влюбих в божество, което се оказа най-обикновен смъртен. Честна дума, наистина съжалявам, задето вече не го обичам. Докосвам корема си, извинявам се на бебето, че така оплесках нещата. Още не знам как ще оправя положението, но се кълна пред детето си, че всичко ще бъде наред.
Сигурно отново съм заспала, защото звъненето на телефона ме стряска. В полусън опипом търся слушалката.
— Джордж?
— Сам, ти ли си? — Божичко, простила ми е. Обажда се да ми каже как е протекла церемонията и да ме покани на приема. Вече посягам да взема червената рокля. Обичам Сам, много я обичам! Най-съкровеното ми желание е отново да бъдем приятелки. Иска ми се да си взема думите обратно. Не биваше да й чета морал, не и на тази цена… Дори ако само се опитвах да я предпазя от погрешна стъпка. Прощавам й заради всичко, което ми наговори. Просто беше откровена.
— Сам, толкова се радвам, че се обади! Много ми липсваше. Как мина церемонията? Съжалявам, че не присъствах. Радвам се, че се обади. — Продължавам да бърборя, макар да се повтарям. На седмото небе съм от щастие, същевременно ми е малко неловко. — Всичко наред ли е? Красива ли си?
— Да. Толкова красива, че дъхът ти ще спре. — Тя се засмива, ала в смеха й долавям истерични нотки. Дали не се е нагълтала с хелий от балоните? С усилие сядам, опитвам се да сваля развлечената тениска, която напоследък е единствената ми дреха. Да му се не види, ще имам ли време да измия косата си?
— Честито, госпожо Робсън — изчуруликвам.
— Отправяй поздравленията към госпожица Мартин.
— Нима запазваш моминското си име? — Поразена съм — толкова е нетипично за нея.
— Набързо ще ти разкажа сценария. Издокарана съм с булчинската рокля и наистина изглеждам страхотно.
Мъча се да сваля тениската, със свободната си ръка притискам слушалката до ухото си; накрая се отказвам от съб личането — току-виж, съм пропуснала някаква важна подробност. Откакто забременях, загубих способността си да върша няколко неща едновременно — ако не се оправя след раждането, ще бъде пълна катастрофа.
— Какво избра в крайна сметка — диадема или венче?
— Диадема.
— Косата ти вдигната ли е, или разпусната?
— Вдигната.
— Божичко! Обзалагам се, че си красива като картинка. Жалко, че не бях там. — Сам мълчи. — Продължавай, разкажи ми всичко от игла до конец. — Облягам се на таблата на леглото, притискам слушалката с рамото си. Ръцете ме сърбят да разопаковам сандалите и шапката. Ако побързам, може би ще отида навреме за първия танц, може би дори ще присъствам, когато се произнасят приветствията.
— С баща ми сме в ролс-ройса и пътуваме към църквата; татко разказва забавна история за венчавката им с мама, обаче аз не го чувам. Гледам го в лицето, виждам как устните му се движат, ала не чувам нито думичка. — Спира да си поеме дъх, аз също вдишвам дълбоко. — Чувам само теб.
Господи!
— Чувам как ми казваш, че трябва да имам собствено мнение и собствени стойности. Казваш ми, че ако се омъжа за Гилбърт, след като съм влюбена в брат му, ще постъпя нечестно не само с тях двамата, но и със себе си. Думите ти са запечатани в съзнанието ми.
Кутията с шапката се изплъзва от пръстите ми и пада на пода.